Когато болестта на дъщеря ми разкри истината: Изповедта на един баща от Пловдив

– Татко, боли ме коремчето… – прошепна Мария, свита на кълбо върху стария диван в хола. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Кючук Париж. Сърцето ми се сви. Мария никога не се оплакваше напразно.

– Ще мине, мила. Сигурно си яла нещо тежко – опитах се да я успокоя, но гласът ми трепереше. Елена, жена ми, не беше вкъщи. Последните седмици все по-често излизаше без обяснения. Казваше, че има работа в магазина, но аз усещах, че нещо не е наред.

Мария се разплака тихо. В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Елена.

– Стефане, няма да се прибера тази вечер. Остани с Мария – каза тя сухо и затвори.

Не попита как е дъщеря ни. Не попита дали имаме нужда от нея. В този миг почувствах как нещо тежко и студено се настанява в гърдите ми.

На следващия ден Мария вече имаше температура и повръщаше. Заведох я в болницата „Св. Георги“. Лекарите я приеха веднага. Прекарахме нощта в коридора, а аз стисках малката ѝ ръка и се молех наум.

– Господин Димитров, трябва да направим допълнителни изследвания – каза доктор Иванова сутринта. – Има нещо необичайно в кръвната картина на Мария.

Тогава започнаха въпросите. За фамилната анамнеза, за наследствени заболявания. Не можех да отговоря на всичко – майка ми почина млада, баща ми беше алкохолик и почти не го помня. Но когато докторката поиска кръвна проба и от мен за съвпадение… нещо в гласа ѝ ме накара да се разтреперя.

Елена не се появи нито в болницата, нито вкъщи. Телефонът ѝ беше изключен. Започнах да звъня на приятелките ѝ, на майка ѝ в Асеновград – никой не знаеше къде е.

След три дни доктор Иванова ме извика в кабинета си.

– Господин Димитров… – започна тя внимателно. – Има несъответствие между вашата кръвна група и тази на Мария. Биологично е невъзможно да сте ѝ баща.

Светът се срина под краката ми. Не можех да повярвам. Не исках да повярвам.

– Това е грешка! – извиках. – Тя е моя дъщеря! Аз я отгледах!

Докторката ме погледна със съжаление.

– Разбирам ви, но трябва да знаете истината. За лечението ѝ е важно да намерим биологичния ѝ баща.

Излязох от кабинета като в мъгла. Върнах се при Мария, която спеше с бледо личице и мокра от пот коса. Седнах до леглото ѝ и заплаках беззвучно.

В следващите дни животът ми се превърна в кошмар. Трябваше да намеря Елена – тя беше единствената, която можеше да ми каже истината. Обиколих всички места, където можеше да е – магазина, кафенетата, дори старите ѝ приятели от гимназията. Никой не я беше виждал.

Междувременно Мария ставаше все по-зле. Лекарите настояваха за трансплантация на костен мозък – единственият шанс за спасение беше биологичният ѝ баща.

Една вечер седях до леглото ѝ и тя ме хвана за ръката:

– Татко… ще умра ли?

– Не, мила! Никога няма да те оставя! – прошепнах през сълзи.

В този момент разбрах, че няма значение чия кръв тече във вените ѝ. Аз бях нейният баща – този, който я е люлял нощем, който ѝ е чел приказки за лека нощ, който е тичал с нея из Гребната база всяка неделя сутрин.

На следващия ден получих обаждане от непознат номер.

– Стефане… – чу се гласът на Елена, пресипнал и уморен. – Извинявай… Не можех повече… Всичко ще ти кажа…

Срещнахме се в една малка сладкарница до Марица. Тя изглеждаше съсипана.

– Кой е бащата? – попитах без заобикалки.

Елена наведе глава:

– Петър… Беше грешка… Бяхме разделени за кратко… После разбрах, че съм бременна… Страхувах се да ти кажа…

Петър беше стар приятел от университета, когото винаги съм подозирал, че изпитва нещо към нея.

– Трябва да го намерим! Мария умира! – извиках аз.

Елена кимна през сълзи и обеща да говори с него.

След няколко дни Петър дойде в болницата. Видях го как стои до леглото на Мария – непохватен, уплашен, но готов да помогне. Донесе проби за изследване и лекарите потвърдиха съвместимостта.

Трансплантацията мина успешно. Мария започна бавно да се възстановява.

Но аз… Аз останах сам в празния ни апартамент с усещането за предателство и загуба. Елена замина с Петър и Мария за рехабилитация в София. Останах само с тишината и спомените за едно семейство, което никога не е било истинско.

Понякога си мисля: Ако бях разбрал по-рано? Ако бях по-добър съпруг? Ако можех да простя?

Но едно знам със сигурност: любовта към едно дете не зависи от ДНК-то. Зависи от това кой остава до него, когато светът рухва.

А вие… бихте ли простили такава лъжа? Или бихте започнали живота си отначало?