Когато болестта на дъщеря ми разкри истината, която не исках да знам – изповедта на един баща

– Татко, ще умра ли? – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха огромни и влажни, вперени в мен с такава надежда, че сърцето ми се сви до болка.

Седях до леглото ѝ в детското отделение на Пирогов, стискайки ръката ѝ, докато лекарите шепнеха зад вратата. Не знаех какво да кажа. Как да кажеш на петнайсетгодишното си дете, че не знаеш дали ще оживее? Как да намериш сили да се усмихнеш, когато вътре в теб всичко се разпада?

Преди месец всичко беше нормално. Или поне така си мислех. Жена ми – Елена – беше малко по-отдалечена, но аз го отдавах на умората от работа. Мария се готвеше за матурите, а аз работех като шофьор на камион, за да издържам семейството. Вечерите ни бяха тихи, но уютни – телевизорът бучеше, Елена готвеше мусака, Мария учеше в стаята си. Животът ни беше обикновен, български, с малки радости и големи грижи.

Всичко се промени една сутрин. Събудих се и Елена я нямаше. Нито бележка, нито обяснение. Само празно легло и тишина. Опитах да я търся – звънях на телефона ѝ, питах приятелки, дори ходих при майка ѝ в Перник. Никой не знаеше нищо. Или поне така твърдяха.

Мария не каза нищо. Стоеше затворена в стаята си и плачеше нощем. Опитвах се да бъда силен заради нея, но вътре в мен растеше паника. Какво ще правим сами? Как ще ѝ кажа, че майка ѝ може би никога няма да се върне?

Две седмици по-късно Мария припадна в училище. Лекарите казаха „остра левкемия“. Светът ми спря. Започнаха изследвания, химиотерапии, безкрайни нощи в болницата. Казаха ми, че трябва донор – най-добре родител.

Дадох кръв за тестовете без да се замисля. Бях готов на всичко за нея. Но когато лекарят ме извика в кабинета си, лицето му беше сериозно.

– Господин Георгиев… – започна той внимателно. – Има несъответствия в генетичния материал. Не сте биологичният баща на Мария.

В първия миг не разбрах. После думите му ме удариха като шамар. Не съм ѝ баща? Петнайсет години съм я гледал, обичал, учил да кара колело… И сега някакъв лист хартия ми казва, че тя не е моя?

Излязох от болницата като пиян. Вървях по булеварда и не виждах нищо. Спомних си всички моменти – първата ѝ усмивка, първият учебен ден… Всичко ли беше лъжа? Елена… Тя ли го е знаела през цялото време? Затова ли избяга?

Върнах се при Мария същата вечер. Тя ме погледна с онзи свой поглед – малко уплашен, малко търсещ закрила.

– Татко…

Не можех да ѝ кажа истината. Не и тогава. Седнах до нея и я прегърнах.

– Всичко ще бъде наред, Марче – излъгах я тихо.

В следващите дни живеех като в кошмар. Лекарите настояваха да намерим майка ѝ или биологичния баща – шансът за съвместимост беше по-голям. Търсих Елена навсякъде – полицията, социалните мрежи… Никой не знаеше нищо.

Съседката леля Пенка започна да шушука по входа:

– Горкият човек… Ами ако детето не е негово? Затова ли Елена избяга?

Хората ме гледаха със съжаление или любопитство. В магазина жените ме питаха как е Мария, но усещах как ме оглеждат – сякаш търсят прилика между нас.

Една вечер Мария ме попита:

– Татко, ти ще ме оставиш ли?

Сълзите ѝ капеха по възглавницата.

– Никога! – казах твърдо и я прегърнах още по-силно.

Но вътре в мен бушуваше буря. Можех ли да я обичам както преди? Бях ли ѝ баща само на хартия? Или любовта към едно дете е нещо повече от ДНК?

Седмици минаваха в болницата. Виждах как Мария отслабваше, косата ѝ падаше… Но духът ѝ оставаше силен. Понякога ми се усмихваше и казваше:

– Татко, ти си най-добрият!

Тогава разбирах – тя е моето дете, независимо от всичко.

Една сутрин получих обаждане от непознат номер.

– Господин Георгиев? Аз съм Даниела… приятелка на Елена от университета. Тя е добре… Просто не може да се върне сега.

– Защо? Къде е? Моля ви… Мария умира!

– Не мога да кажа повече… Но тя ви обича и съжалява.

Затворих телефона с още повече въпроси. Защо Елена избяга точно сега? Каква тайна криеше толкова години?

В крайна сметка намерих сили да кажа истината на Мария.

– Марче… Има нещо важно, което трябва да знаеш. Аз… не съм ти биологичен баща.

Тя ме погледна дълго, после прошепна:

– Но ти си моят татко…

Прегърнах я и плакахме заедно дълго време.

Днес Мария е по-добре – намериха донор чрез регистъра и лечението започна да действа. Елена още я няма. Аз все още не знам дали някога ще мога да ѝ простя напълно.

Но едно знам със сигурност: любовта към едно дете не зависи от кръвта. Зависи от това кой стои до него в най-трудните моменти.

Понякога си мисля: ако знаех истината по-рано, щях ли да обичам Мария по-малко? А вие как бихте постъпили на мое място?