Когато дъщеря ми се върна след развода: Историята на една майка, която забрави себе си

– Мамо, не мога повече! – гласът на Катя трепереше, а очите ѝ бяха подути от плач. Стоеше на прага с куфар в едната ръка и с другата държеше малката Мира, която се беше вкопчила в полата ѝ. Беше ноемврийска вечер, дъждът барабанеше по прозорците, а аз стоях в хола с чаша чай и книга – точно както си бях мечтала за пенсионирането. Само че тази вечер мечтата ми се разпадна на парчета.

Катя се разведе. След осем години брак, след толкова надежди и компромиси, мъжът ѝ – Петър – я беше предал. Остави я сама с тригодишната Мира и куп неизплатени сметки. Не можех да я върна обратно – нали съм ѝ майка. Прегърнах я, а тя се разплака още по-силно.

– Всичко ще се оправи, Катенце – казах тихо, макар че не вярвах напълно в думите си.

Първите седмици минаха като в мъгла. Катя спеше до обяд, а аз ставах рано, за да приготвя закуска за Мира, да я заведа на детска градина и после да сготвя нещо топло за вечеря. Катя търсеше работа, но все нещо не се получаваше. Вечер седяхме на масата и тя разказваше колко е трудно да започнеш отначало, колко е уморена и отчаяна. Аз кимах и ѝ сипвах още супа.

Минаха месеци. Катя започна работа в един офис, но работното време беше до късно. Аз взимах Мира от градина, водех я на танци, после ѝ помагах с рисунките и домашните. Вечер готвех за всички, перях дрехите им, чистех след тях. Катя се прибираше уморена и раздразнена.

– Мамо, защо пак си сложила копър в супата? Знаеш, че не го обичам! – избухна веднъж тя.

– Извинявай, Катенце, не съм се сетила… – промълвих аз и усетих как гърлото ми се свива.

Започнах да усещам как животът ми се изплъзва между пръстите. Сутрин вече не четях книга с чаша кафе – бързах да приготвя закуска и да оправя детето. Следобедите прекарвах в пазаруване и чистене. Вечерите – в слушане на Катините оплаквания или в гледане на Мира, докато тя работи допълнително на лаптопа си.

Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на София. Чух как Катя говори по телефона:

– Мама ще гледа Мира, няма проблем… Да, тя винаги е насреща…

Тогава ме удари истината – бях станала бавачка, готвачка и спонсор на собствената си дъщеря. Не помнех кога за последно съм купила нещо само за себе си. Пенсията ми отиваше за сметки, храна и дрехи за Мира. Катя рядко питаше как съм или дали имам нужда от нещо.

Една сутрин не издържах.

– Катя, трябва да поговорим – казах строго.

Тя ме погледна изненадано.

– Какво има?

– Не мога повече така. Обичам те и ще ти помагам винаги, но не мога да бъда всичко за всички. Имам нужда от време за себе си… Искам да живея малко и за мен.

Катя млъкна. За първи път видях вина в очите ѝ.

– Мамо… Не съм осъзнавала… Просто толкова ми е трудно…

– И на мен ми е трудно – прекъснах я тихо. – Но ако продължаваме така, ще се изгубим и двете.

Последваха дни на напрежение. Катя започна да се включва повече вкъщи, сама водеше Мира на градина, готвеше понякога вечеря. Започнахме да говорим повече – не само за проблемите ѝ, а и за моите мечти и страхове. Постепенно намерихме нов баланс.

Но често се питам: Колко майки като мен са забравили себе си в името на децата си? Кога помощта става саможертва? И дали някога ще мога отново да бъда просто Мария – а не само „мама“ или „баба“?