Когато домът ми престана да бъде мой: Тихата война със свекърва ми

– Пак ли ще готвиш тази мусака? – гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато държеше лъжицата над тенджерата ми. – На Петър не му харесва така, знаеш го.

Стиснах зъби, усещайки как гневът ми се надига. Беше вторник вечер, а аз отново се чувствах като гост в собствения си дом. Откакто свекърва ми се нанесе при нас преди три месеца, всяка вечер се превръщаше в изпитание. Петър, съпругът ми, стоеше на дивана с телефона си, преструвайки се, че не чува нищо.

– Може би ще му хареса този път – отвърнах тихо, опитвайки се да запазя спокойствие.

Мария изсумтя и излезе от кухнята. Чух как затръшва вратата на спалнята си. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удовлетворение.

Преди тя да дойде, домът ни беше пълен със смях и топлина. Петър и аз си имахме ритуали – неделни закуски с мекици, вечери с вино и разговори до късно. Но след като баща му почина и тя остана сама, Петър настоя да я вземем при нас. „Тя няма никого друг“, каза ми тогава. „Ще е временно.“

Временното стана постоянно. Мария започна да подрежда шкафовете по свой вкус, да мести мебелите, да решава какво ще се гледа по телевизията. Всяка сутрин намирах дрехите си преместени, а любимите ми чаши – скрити на най-горния рафт. Дори котката ни вече спеше при нея.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър влезе в кухнята.
– Може ли да поговорим? – попита той плахо.
– Разбира се – отвърнах, без да го поглеждам.
– Майка ми… трудно ѝ е. Опитва се да помогне.
– Като ми казва какво да готвя? Или като подрежда нещата ми?
Той въздъхна тежко.
– Просто бъди търпелива. Ще свикнеш.

Тези думи ме удариха като шамар. Свикнеш? С какво точно трябваше да свикна – с това, че вече нямам глас в собствения си дом?

Седмиците минаваха. Започнах да се прибирам по-късно от работа, само за да избегна вечерите у дома. Приятелките ми забелязаха промяната.
– Не можеш ли да поговориш с Петър? – попита ме една вечер Ирина.
– Опитах – отвърнах аз. – За него това е нормално. Майка му винаги е била центърът на вселената му.
– А ти? Къде си ти в тази вселена?

Въпросът ѝ ме преследваше дни наред. Една събота сутринта, докато Мария подреждаше хладилника за пореден път, не издържах.
– Моля те, остави моите неща така, както са – казах ѝ твърдо.
Тя ме изгледа с ледени очи.
– Това вече не е само твоята кухня. Аз също живея тук.
– Но това е моят дом! – извиках аз, гласът ми трепереше.
В този момент Петър влезе и ни видя.
– Какво става тук?
– Нищо – отвърна Мария сухо и излезе от стаята.

Останахме сами. Петър ме погледна уморено.
– Не мога да избера между вас двете – прошепна той.
– Не ти искам избора – отвърнах аз. – Искам само уважение към мен и към дома ни.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което бях загубила – спокойствието си, радостта от малките неща, усещането за принадлежност. На сутринта взех решение.

Поканих Мария на разговор на кафе в хола.
– Знам, че ти е трудно – започнах аз. – Но и на мен не ми е лесно. Имам нужда от пространство и уважение към навиците си.
Тя замълча дълго.
– Аз съм свикнала да командвам у дома си – призна тя тихо. – Трудно ми е да бъда гост.
– Но ти не си гост – казах аз. – Ти си част от семейството ни. Просто трябва да намерим начин да живеем заедно без войни.

От този ден започнахме да правим малки компромиси. Разделихме шкафовете, уговорихме кой кога ще готви, дори започнахме да гледаме сериали заедно понякога. Не беше лесно и често имаше напрежение, но поне вече имах глас.

Петър също започна да участва повече – понякога дори защитаваше моето мнение пред майка си. Домът ни още не беше същият като преди, но вече не беше бойно поле.

Понякога се питам: колко от нас са изгубили себе си в името на мира у дома? И струва ли си тишината, ако тя идва с цената на гласа ти?