Когато домът ми се превърна в заложник на чужди очаквания

– Пак ли ще идваш да гледаш дали съм жива, Мария? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах, когато племенницата ми прекрачи прага с онзи престорен усмихнат поглед.

– Лельо Елена, просто минавах оттук – отвърна тя, но очите ѝ обходиха стаята с онова нетърпение, което познавам от години. – Донесох ти малко банички от пазара.

Баничките бяха студени. Както винаги. Погледнах я право в очите и се запитах дали изобщо усеща срама от това, че идва не заради мен, а заради къщата. Къщата, която построихме с Иван, преди той да ме остави заради една по-млада жена от Пловдив. Тогава мислех, че светът ми се срутва. Сега знам – светът се срутва бавно, тухла по тухла, когато хората около теб чакат последния ти дъх.

– Благодаря ти, Мария. Остави ги на масата. – Усетих как ръцете ми леко треперят. Не от възрастта – от гнева.

Тя се огледа още веднъж. Погледът ѝ се спря на стария стенен часовник, който Иван ми подари за годишнината ни. После на шкафа с порцелановите чаши – наследство от майка ми. Всичко тук беше пропито с историята ми, а за нея това бяха просто вещи.

– Лельо, знаеш ли… Ако някога имаш нужда от помощ с документите или нещо друго… Аз съм насреща. – Гласът ѝ беше мек, но думите ѝ бодяха като тръни.

– Не се тревожи за мен. Всичко е наредено. – Усмихнах се леко и я изпратих до вратата.

Когато останах сама, седнах на дивана и затворих очи. Спомних си как преди години къщата беше пълна с гласове – на Иван, на приятели, на майка ми. Сега тишината беше плътна като мъгла. Но не исках съжаление. Не исках никой да ме гледа като бреме или като чек за бъдещето си.

Вечерта телефонът звънна. Беше братовчед ми Георги.

– Елена, как си? Чух, че не си добре напоследък…

– Добре съм, Георги. Благодаря ти.

– Ако имаш нужда от нещо… Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. – Гласът му звучеше фалшиво загрижен.

– Благодаря ти. Всичко е наредено вече.

– Как така наредено?

– Просто… не се тревожи. – Затворих телефона.

Истината беше, че вече бях уредила всичко. След онази нощ преди две години, когато получих силна болка в гърдите и мислех, че това е краят, реших да не оставям нищо на случайността. Отидох при нотариус в града и направих завещание. Не оставих къщата на никого от роднините си. Вместо това я завещах на читалището в селото – мястото, където като дете научих първите си стихотворения и където майка ми беше библиотекарка цял живот.

Знам какво ще стане, когато разберат. Ще има сълзи, обвинения, може би дори съдебни дела. Но не можех да позволя домът ми да стане разменна монета между хора, които никога не са ме обичали истински.

Седмица по-късно Мария дойде пак – този път с брат си Петър.

– Лельо Елена – започна той без увъртане – чухме, че си ходила при нотариус…

– Да, ходих.

– И какво направи? – Очите му святкаха от нетърпение.

– Наредих всичко така, както сметнах за правилно.

– Но… ние сме ти единствените роднини! – Мария повиши тон.

– Роднини сте ми по кръв, но не и по сърце – отвърнах тихо.

Петър удари с юмрук по масата:

– Това е несправедливо! Тази къща е семейна!

– Семейна е за онези, които са били семейство за мен – казах спокойно и ги изпратих до вратата.

След като си тръгнаха, се разплаках. Не защото ми беше жал за тях или за себе си. А защото осъзнах колко самотен може да бъде човек дори сред хората, които би трябвало да го обичат най-много.

Вечерите станаха още по-тихи след този ден. Но понякога чувам детски смях откъм читалището и си представям как някой ден тук ще има нови истории – не мои, а на хората от селото. Може би това е истинското наследство: не тухлите и керемидите, а спомените и възможността някой друг да намери дом там, където аз намерих утеха.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над двора ми. Питам се: Кое е по-важно – да оставиш имот или да оставиш следа? А вие как бихте постъпили на мое място?