Когато домът опустя: Историята на една майка между загубата и себеоткриването

– Не мога повече, Мария! – гласът ми трепереше, докато чашата с чай се разливаше по масата. Дъщеря ми ме гледаше с онзи поглед, който познавах от малка – смесица от страх и неразбиране. – Мамо, какво говориш? – прошепна тя, сякаш думите ми можеха да се разпаднат във въздуха, ако ги изрече по-тихо.

Беше минал само месец откакто Иван си отиде. Сърцето ми още туптеше в ритъма на онзи последен телефонен звън – „Съжаляваме, направихме всичко възможно…“ Оттогава апартаментът ни в „Люлин“ се превърна в бойно поле. Двете ми дъщери – Мария и Елена – се върнаха при мен, всяка със своята болка, със своите претенции и страхове. Аз бях майката, която трябваше да ги държи заедно, но всъщност се разпадах парче по парче.

Вечерите ни бяха изпълнени с крясъци и обвинения. Мария не можеше да прости на баща си, че я е оставил. Елена се затваряше в стаята си и плачеше тихо, а аз се чувствах като призрак между тях. Ходех на работа в училището в квартала, връщах се и готвех, чистех, опитвах се да бъда опора. Но всяка вечер усещах как стените се стягат около мен.

– Мамо, не можеш да ни изгониш! – извика Елена една вечер, когато им казах, че трябва да си намерят свои места. – Ти си ни всичко! Как можеш да ни оставиш сами?

– Аз не ви оставям – прошепнах. – Просто… не мога да дишам така. Имам нужда от въздух. От тишина. От себе си.

Те не разбраха. Или не искаха да разберат. В очите им бях предателка. Майка, която избира себе си пред децата си. В България това е немислимо – майката е жертвата, стожерът, последната крепост. А аз? Аз бях просто една уморена жена на 54 години, която не знаеше как да живее без Иван и без ролята на вечната майка.

Седмици наред спорехме. Мария ме обвиняваше, че съм студена и егоистична. Елена ме молеше да размисля. Съседките клатеха глави: „Как може такава майка?“ Дори сестра ми Катя ми се обади: „Галя, ще ги съсипеш! Децата имат нужда от теб!“

Но никой не виждаше как всяка сутрин се събуждах с буца в гърлото и желание просто да изчезна. Как нощем лежах будна и слушах тишината между стените – тишина, която жадувах и от която се страхувах едновременно.

В един дъждовен следобед Мария събра багажа си. Не каза нищо – просто затръшна вратата след себе си. Елена остана още седмица, после и тя си тръгна. Апартаментът опустя така внезапно, както беше оживял след смъртта на Иван.

Първите дни бяха ад. Всяко ъгълче ми напомняше за тях – за смеха им като деца, за караниците им като тийнейджърки, за последните ни семейни вечери с Иван. Плаках до изнемога. После започнах да чистя – сякаш ако изтрия праха от мебелите, ще изтрия и болката.

С времето тишината стана мой приятел. Започнах да чета книги, които от години стояха на рафта. Да пия кафе на балкона и да гледам как слънцето огрява панелките отсреща. Да ходя сама на кино или просто да се разхождам из Южния парк.

Мария ми пишеше рядко – кратки съобщения без топлина: „Добре съм.“ Елена идваше понякога за по час-два, но вече беше друга – по-затворена, по-далечна.

Веднъж срещнах стара приятелка от университета – Силвия. Седнахме на кафе и тя ме попита:
– Не ти ли е самотно?
– Понякога – признах аз. – Но понякога е и освобождаващо.

Тя кимна разбиращо. Разказа ми за своя развод и за това как децата ѝ са я намразили заради избора ѝ да бъде щастлива сама.

– В България майките нямат право на свобода – каза тя горчиво.
– Може би е време това да се промени – отвърнах аз.

Сега стоя до прозореца и гледам как вечерта пада над София. Чувствам се виновна и облекчена едновременно. Знам, че децата ми ще ме съдят още дълго. Знам и че Иван би ме разбрал – той винаги казваше: „Галя, не забравяй себе си.“

Понякога се питам: Кога една майка има право да избере себе си? И дали самотата е наказание или шанс за ново начало? Какво мислите вие?