Когато домът се разпада: Историята на една майка между децата си и страха от бездомност

— Мамо, трябва да ти кажа нещо важно — гласът на Мария трепери, а очите ѝ шарят по плочките на пода. — Реших да продам моята част от апартамента.

В този миг сякаш въздухът в кухнята се сгъсти. Чашата с чай застина в ръката ми, а сърцето ми се сви като парче лед. Не можех да повярвам, че чувам това от собствената си дъщеря. Моят дом, наследен от родителите ми, в който съм израснала и в който съм отгледала децата си, сега се превръщаше в стока на пазара.

— Мария, как така? — прошепнах едва чуто. — А аз? Къде ще живея аз?

Тя се опита да избегне погледа ми.

— Мамо, ти винаги си казвала, че трябва да мислим за бъдещето си. Аз искам да започна нещо свое, да си купя малко жилище с Иван. Ти можеш да останеш при брат ми, той има място…

— При Петър? — прекъснах я рязко. — Знаеш много добре, че жена му не ме понася! Още откакто се ожениха, ме гледа накриво. Не мога да живея там.

Мария въздъхна тежко и седна срещу мен.

— Мамо, не искам да се караме. Просто… това е моето решение. Имам нужда от тези пари.

В този момент вратата се отвори и Петър влезе, носейки торба с покупки. Усети напрежението веднага.

— Какво става?

— Сестра ти иска да продаде своята част от апартамента — казах с пресипнал глас.

Петър замълча за миг, после погледна Мария строго:

— Ти луда ли си? Това е домът на мама! Как можеш да я оставиш на улицата?

Мария скочи:

— Не я оставям на улицата! Просто… това е моята част! Имам право!

— Имаш право, но имаш ли съвест? — Петър удари по масата.

Сълзите напираха в очите ми. Винаги съм вярвала, че ако разделя апартамента между децата си още приживе, ще избегна кавгите след смъртта си. Исках да им дам сигурност, а вместо това ги разделих.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и слушах как часовникът тиктака в тъмното. Спомнях си как майка ми ме учеше: „Не дели децата си, но не дели и дома си докато си жива.“ Не я послушах.

На следващия ден Мария доведе един млад мъж — брокер. Разглеждаше апартамента като чужд човек, сякаш вече не беше моят дом. Говореше за квадратури, пазарни цени и потенциални купувачи. Аз стоях в ъгъла и усещах как земята под краката ми се разклаща.

След като си тръгнаха, се обадих на най-добрата си приятелка Елена.

— Ели, какво да правя? Ако Мария продаде своята част, новите собственици могат да ме изгонят! А аз нямам къде да отида…

Елена замълча за миг.

— Говори с адвокат. Може би има начин да защитиш правото си на ползване докато си жива. Но най-важното — говори с децата си открито. Кажи им как се чувстваш.

Събрах кураж и вечерта ги поканих двамата на разговор. Седнахме около масата — както преди години, когато бяха малки и спореха кой ще измие чиниите.

— Деца, знам, че всеки има своите нужди и мечти — започнах тихо. — Но този дом е всичко, което имам. Ако ме изгонят… няма къде да отида. Не искам да ви преча на живота, но не мога и да остана без покрив над главата си.

Мария избягваше погледа ми. Петър стискаше юмруци под масата.

— Мамо… — прошепна Мария. — Не съм мислила така… Просто… толкова съм уморена да живея под наем с Иван. Всичко е толкова скъпо…

Петър се намеси:

— И аз имам семейство! Но никога не бих те оставил на улицата!

— А жена ти? — попитах тихо.

Той замълча.

Дните минаваха в напрежение. Мария настояваше за продажбата, Петър ѝ се сърдеше, а аз се чувствах като товар между тях. Съседите започнаха да шушукат: „Виж я баба Катя, децата ѝ ще я изгонят!“ Срамът ме изгаряше отвътре.

Една вечер Мария дойде сама. Очите ѝ бяха подпухнали.

— Мамо… прости ми. Не знаех колко ще те заболи… Но аз наистина не виждам друг изход…

Прегърнах я силно. Знаех, че животът е труден за младите семейства днес — ниски заплати, високи цени на жилища… Но защо трябваше моят дом да стане жертва?

Отидох при адвокат. Той ми обясни:

— Ако нямате вписано право на ползване до живот в нотариалния акт, новият собственик може да поиска да напуснете жилището. Но ако децата ви се съгласят, може да впишете такова право сега.

Събрах Мария и Петър още веднъж.

— Моля ви само за едно: впишете правото ми на ползване до живот. След мен правете каквото искате с апартамента…

Мария кимна през сълзи.

— Добре, мамо…

Петър въздъхна облекчено.

Сега живея със страха дали някой ден няма пак всичко да се обърне срещу мен. Но поне имам време… време да бъда у дома си още малко.

Понякога се питам: Защо добрите намерения често водят до болка? Дали някога ще можем да делим не само имоти, а и обич?