Когато домът ти се превърне в чуждо място: Историята на една неканена съпруга

– Какво правиш още тук, Мария? – гласът на Ива, дъщерята на покойния ми съпруг, проряза тишината като нож. Стоях в хола, стиснала снимката на Георги, докато куфарът ми стоеше до вратата като нем свидетел на унижението ми.

– Това беше и мой дом… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Никой не ме чу. Никой не искаше да ме чуе.

Георги почина преди две седмици. Инфаркт. Без предупреждение, без сбогуване. Останах сама в апартамента ни в Пловдив, където живеехме последните осем години. Бях му втора съпруга – любовта ни дойде късно, но беше истинска. Децата му – Ива и Петър – никога не ме приеха напълно. Винаги бях „жената на баща им“, никога тяхна мащеха, никога част от семейството.

Първите дни след погребението бяха мъгла. Хора идваха и си отиваха, носеха цветя, изказваха съболезнования. После всичко утихна. Останахме само аз и спомените. Докато една сутрин Ива и Петър не се появиха с нотариус и документи.

– Апартаментът е на името на татко – каза Петър сухо. – Ти нямаш никакви права тук.

– Но аз… – опитах се да възразя, но той ме прекъсна:

– Можеш да вземеш нещата си. Ще ти дадем време до края на седмицата.

В този момент усетих как подът под краката ми се разтваря. Всичко, което бях градяла с Георги – уютът, топлината, малките ни ритуали сутрин с кафето на балкона – се оказа нищо повече от илюзия. В очите на децата му аз бях просто пречка.

Отидох при адвокат. Обясних му ситуацията, показах брачното свидетелство, разказах за годините ни заедно. Той поклати глава:

– Ако апартаментът е бил само на негово име и няма завещание, децата му са наследници. Ти имаш право само на движимото имущество, което е твое лично.

Излязох от кантората с празни ръце и още по-празно сърце.

Приятелките ми – няколко останали от младостта – ме изслушаха по телефона:

– Мария, ти си млада още! На четирийсет и пет си! Ще си намериш работа, ще започнеш наново!

Но как се започва наново, когато всичко ти е отнето? Когато дори снимките ви заедно са вече „чужди“? Когато всяка вещ носи спомен за човек, когото вече го няма?

Потърсих квартира. С парите от малката ми спестовна книжка можех да си позволя само стая в панелен блок в Кючук Париж. Хазяйката – леля Дора – беше мила жена, но чужда. Всяка вечер се прибирах в стаята си и гледах тавана, чудейки се как стигнах дотук.

Работа… Да, намерих работа като продавачка в кварталната бакалия. Шефът – бай Стефан – беше строг, но справедлив. Понякога клиентите ме питаха защо съм толкова тъжна.

– Всичко наред ли е, Марийче?

– Да, просто съм уморена – лъжех.

Истината беше, че се чувствах невидима. В града никой не знаеше коя съм била преди. Никой не знаеше за вечерите с Георги, за смеха ни над чашата вино, за плановете ни да обиколим Родопите след пенсия.

Една вечер Ива ми се обади:

– Оставила си някакви дрехи тук. Ще ги изхвърлим, ако не ги вземеш до утре.

Гласът ѝ беше студен като зимен вятър. Отидох до стария апартамент с треперещи ръце. Вратата ми отвори Петър.

– Бързо, нямам време – каза той и ми подаде торба с дрехи.

Погледнах към хола – нашият хол! – и видях как нови мебели заместват старите ни фотьойли. Сякаш никога не бях живяла там.

Излязох на улицата със сълзи в очите. Защо хората са толкова жестоки? Защо не можаха да видят колко много обичах баща им? Защо домът ни стана тяхна крепост срещу мен?

Вечерите станаха още по-самотни. Понякога се улавях да говоря на Георги:

– Как можа да ме оставиш сама сред тези хора? Как можа да не помислиш за мен?

Но той не можеше да ми отговори.

С времето започнах да свиквам с новото си ежедневие. Работата ме изморяваше физически, но поне ме държеше далеч от мислите ми. Леля Дора понякога ми носеше топла супа и казваше:

– Животът е тежък, Марийче, но ще мине и това.

Започнах да пиша в дневник – единственото място, където можех да бъда честна със себе си. Понякога си мислех да потърся нова любов, но страхът от предателството беше по-силен от самотата.

Срещнах няколко жени със сходна съдба в квартала. Разказвахме си истории за изгубени домове и разбити сърца. Оказа се, че не съм сама в болката си.

Днес вече не плача толкова често. Научих се да живея с празнотата. Но понякога нощем се питам: защо в България жената винаги остава последна? Защо никой не се интересува какво става с нас след смъртта на любимия човек?

Ако можехте да изберете – бихте ли простили на децата му? Или бихте се борили докрай за дома си? Кажете ми… има ли смисъл да вярвам още в доброто?