Когато домът вече не е твой: Историята на едно разменено жилище и разбито семейство

– Мариела, ще се нанесете с Даниел в моята гарсониера, а аз и сестра му ще дойдем във вашия двустаен. Временно, докато уредя нещата с продажбата – гласът на свекърва ми, госпожа Стефанова, прозвуча като присъда. Стоях в кухнята, с чаша чай в ръка, а сърцето ми се свиваше от тревога. Даниел мълчеше, вперил поглед в пода.

– Мамо, това не е толкова просто – опита се да възрази той. – Имаме кредит, това е нашият дом…

– Домът е там, където е семейството! – прекъсна го тя с онази си категоричност, която не търпи възражения. – Аз ще продам двустайния апартамент, ще купя гарсониера и вилa. На всички ще ни е по-добре така.

Стоях между тях – между мъжа си и майка му. Вече усещах как въздухът в нашия дом се сгъстява. Не беше само въпрос на квадратни метри. Беше въпрос на граници, на лична свобода, на това кой има право да решава къде и как ще живеем.

– Мариела, ти какво мислиш? – обърна се към мен свекърва ми с онзи поглед, който не допускаше „не“ за отговор.

– Не знам… – промълвих. – Не сме говорили за това…

– Няма време за говорене! – отсече тя. – Трябва да действаме бързо. Сестра му вече си е харесала гарсониерата до пазара. Аз ще взема вилата в Банкя. Вие ще се справите.

Вечерта легнахме с Даниел без да си кажем почти нищо. Той се въртеше неспокойно, а аз гледах тавана и се чудех как така животът ни се преобръща за една вечер.

– Не мога да повярвам… – прошепнах. – Това е нашият дом…

– Знам – отвърна той тихо. – Но майка ми… тя винаги е правила каквото си поиска.

– А ти? Кога ще започнеш да правиш каквото ти искаш?

Той замълча. Сутринта вече беше решил: „Ще опитаме. Само временно.“

Две седмици по-късно гарсониерата ни посрещна с миризма на мухъл и тесни стени. Всичко беше чуждо – от старите тапети до скърцащия балкон. Опитвах се да подредя нашите вещи, но сякаш те не пасваха никъде. Даниел работеше до късно, а аз се чувствах като гост в собствения си живот.

Свекърва ми и сестра му се нанесоха в нашия апартамент и веднага започнаха „подобрения“. Преместиха мебелите, изхвърлиха някои от нашите неща „за да има място“, смениха пердетата и дори сложиха нова табела на вратата: „Стефанови“.

Една вечер отидох да взема някои документи от стария ни дом. Вратата ми отвори сестрата на Даниел – Виктория.

– О, Мариела! Тук вече всичко е различно! Мама каза, че така е по-уютно. Не ти ли харесва?

Погледнах към хола – нашият диван го нямаше, снимките ни бяха прибрани някъде. Всичко беше подредено по чужд вкус.

– Това вече не е моят дом… – прошепнах.

Върнах се в гарсониерата със сълзи в очите. Даниел ме прегърна неловко.

– Ще свикнем…

– Не искам да свиквам! Искам си дома!

Започнахме да се караме все по-често. За дреболии – кой ще измие чиниите, защо няма място за дрехите ни, защо не можем да поканим приятели. Но истинската причина беше друга: усещахме се изместени, изгонени от собствения си живот.

Свекърва ми идваше често „да провери как сме“. Всеки път носеше някакви забележки:

– Трябва да проветрявате повече! Гарсониерата е малка, но ако сте подредени, ще ви стигне мястото.

– Мариела, защо не готвиш като хората? В двустайния апартамент кухнята беше по-удобна…

Веднъж не издържах:

– Госпожо Стефанова, това не е моят дом! Не мога да живея така!

Тя ме изгледа студено:

– Ако не ти харесва, върнете се при родителите ти.

Даниел стоеше между нас като малко дете, което не знае към кого да се обърне.

Минаха месеци. Сестра му си купи нова гарсониера и се изнесе. Свекърва ми остана сама в нашия апартамент и отказваше да го напусне: „Тук ми е добре, свикнах.“

Даниел започна да говори за развод. Аз вече бях напуснала работа от стреса и живеех при родителите си в Люлин. Всичко се разпадна заради едно решение, което никой не поиска от нас.

Сега стоя пред празната гарсониера и се питам: Кога позволих на някой друг да решава вместо мен? Колко струва един дом и колко струва спокойствието ни? А вие бихте ли направили такъв компромис?