Когато доверието се превърне в страх: Историята на една майка и нейната дъщеря

– Мамо, сигурна ли си, че това е добра идея? – гласът на сестра ми Петя трепереше по телефона, докато аз стоях пред входната врата с бебешката количка и се опитвах да не избухна в сълзи.

– Нямам избор, Петя. Трябва да се върна на работа. Не можем да си позволим повече разходи, а и Георги работи по цял ден. – Гласът ми беше пресипнал от безсъние и тревога. Погледнах към малката Елица, която спеше спокойно, сякаш светът навън не съществуваше.

Така започна всичко. След дълги търсения и препоръки от съседки, намерих детегледачка – леля Сийка. На пръв поглед беше мила жена, с топли очи и опит с деца. Но още от първия ден нещо в поведението ѝ ме караше да се чувствам неспокойна. Елица плачеше повече от обикновено, а когато се прибирах, леля Сийка винаги бързаше да ми обясни колко е трудно да се гледа такова „капризно“ дете.

– Много е чувствителна тази твоя Елица – казваше тя с леко раздразнение. – Не е като другите деца, все нещо ѝ има.

Вечерите вкъщи ставаха все по-напрегнати. Георги настояваше да ѝ се доверим – „Все пак жената има опит, Мария! Не можем да подлагаме всичко под съмнение!“ – но аз усещах как майчината ми интуиция крещи. Започнах да се будя посред нощ, обзета от страхове и кошмари.

Една сутрин, докато приготвях кафе, чух как Елица плаче истерично през стената. Влязох в стаята и видях леля Сийка да я люлее твърде грубо. Когато ме видя, веднага смени изражението си и започна да ме уверява колко е трудно с бебета.

– Може би си въобразявам – казах си. – Може би просто съм прекалено уморена.

Но тревогата не ме напускаше. Реших да говоря със съседката ми Даниела, която работеше в магазин за техника.

– Мария, защо не сложиш камера? Само за твое спокойствие – предложи тя.

И така, една събота следобед, докато Георги беше на работа, инсталирах малка камера в детската стая. Не казах на никого – дори на сестра ми. Чувствах се виновна, сякаш предавам доверието на леля Сийка, но не можех повече да живея в страх.

Първите дни записите изглеждаха нормални. Леля Сийка пееше приспивни песни и говореше нежно на Елица. Но на третия ден видях нещо, което ме накара да изтръпна.

На екрана леля Сийка държеше Елица с една ръка, докато с другата говореше по телефона:

– Казах ти вече, стига си ревала! – изсъска тя към бебето. – Ако още веднъж ме събудиш от следобедната дрямка…

Сълзи напълниха очите ми. Не можех да повярвам на това, което виждах. В следващите минути тя остави Елица сама в креватчето и излезе от стаята за повече от половин час. Бебето плачеше отчаяно, а аз стоях пред монитора безсилна.

Без да мисля повече, грабнах чантата си и хукнах към вкъщи. Сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха. Когато влязох у дома, леля Сийка седеше пред телевизора с чаша кафе, а Елица плачеше сама в стаята си.

– Какво става тук? – гласът ми беше остър като нож.

Леля Сийка подскочи:
– Ох, Мария! Просто си почивах за малко… Бебето пак плаче за нищо!

– Вие сте уволнена! – изкрещях през сълзи. – Искам да напуснете веднага!

Тя започна да се оправдава, но вече не я слушах. Прегърнах Елица толкова силно, че тя спря да плаче и ме погледна с големите си кафяви очи.

Когато Георги се прибра вечерта и му разказах всичко, той мълча дълго време. После каза тихо:
– Прости ми, Мария. Трябваше да ти вярвам.

Сестра ми Петя дойде още същата вечер и остана при мен цяла нощ. Говорихме до късно за това колко е трудно да се довериш на някого в днешно време и как понякога интуицията ни е най-добрият ни съветник.

Сега стоя до леглото на Елица и я гледам как спи спокойно. В главата ми ехти един въпрос: Колко още майки са принудени да избират между работа и сигурността на децата си? И кога ще можем да вярваме истински на хората около нас?

А вие как бихте постъпили на мое място? Дали доверието е лукс или необходимост в нашето общество?