Когато доверието се срути: Историята на една предадена съпруга

– Как можа, Даниеле? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така, сякаш само тя ме държеше да не падна. В кухнята миришеше на изгоряло кафе, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Даниел стоеше срещу мен, с наведена глава и празен поглед. Мълчеше. Мълчеше така, както мълчеше всяка вечер, когато се прибираше късно и казваше, че е имал „много работа”.

Петнадесет години бяхме заедно. Запознахме се в университета – аз учех педагогика, той – строително инженерство. Бяхме бедни, но щастливи. Спяхме на стария разтегателен диван в гарсониерата на „Люлин“, мечтаехме за дом и деца. После дойде работата му в голяма строителна фирма, аз започнах да преподавам в училище. Родиха се двете ни момичета – Мария и Елица. Животът ни беше като от български сериал: малки радости, големи сметки, неделни разходки в Южния парк и вечери пред телевизора.

Даниел винаги повтаряше: „Семейството е най-важно“. Вярвах му. Толкова силно вярвах, че никога не го питах защо се прибира късно, защо телефонът му е винаги на безшумен режим, защо все по-рядко ме прегръща вечер. Казвах си: „Това е животът, хората се променят, но любовта остава.“

Докато една вечер не чух шепотите на съседката ни Лиляна пред входа:
– Горката Ива, не знае ли още? Всички в блока говорят…
– Ама с кого? – попита другата жена.
– С оная новата от офиса му, Виктория. Млада, руса… Чак ми е жал за Ива.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам. През нощта не мигнах. На сутринта намерих сили да го попитам директно. Той не отрече. Не каза нищо. Само седна на стола и зарови лице в ръцете си.

– Колко време? – прошепнах.
– Осем месеца – отвърна той тихо.

В този миг всичко се срина. Спомените за първата ни среща, за раждането на децата ни, за онези вечери, когато мислех, че сме щастливи – всичко избледня. Останаха само болка и срам.

Срам от това, че всички са знаели, а аз съм била последната глупачка. Срам от това, че децата ми ще разберат. Срам от това, че трябва да изляза утре на улицата и да срещна погледите на съседите.

Даниел се изнесе при майка си. Децата плачеха всяка вечер. Мария ме попита:
– Мамо, ти ли си виновна?

Не знаех какво да кажа. В училище колежките ме гледаха със съжаление. Директорката ме извика:
– Ива, ако имаш нужда от почивка…

Но как да си почина от собствения си живот?

Майка ми настояваше:
– Прости му! Всички мъже са такива! Помисли за децата!

А аз не можех да простя. Не можех да забравя как Виктория ми се усмихваше лицемерно на родителската среща в детската градина, докато е спала с мъжа ми.

Една вечер Даниел се върна. Стоеше на прага с букет рози и очи пълни със сълзи:
– Ива, сгреших! Моля те… Не мога без вас!

Децата се хвърлиха към него. Аз стоях като вцепенена.
– Как да ти повярвам пак? Как да забравя всичко?

Той падна на колене:
– Ще направя всичко! Ще ходя на терапия! Ще напусна работата! Само ми дай шанс!

В този момент чух гласа на майка ми в главата си: „Жената трябва да търпи.“ Но аз не исках повече да търпя. Не исках да живея с човек, който ме е унизил пред всички.

Седмици наред се борех със себе си. Всяка вечер плачех тайно в банята, за да не ме чуят децата. Приятелките ми казваха:
– Ако го приемеш обратно, всички ще говорят…
– Ако го оставиш – пак ще говорят…

В България всички обичат да говорят за чуждото нещастие.

Една сутрин Мария ме прегърна:
– Мамо, не плачи! Ние сме с теб!

Тогава реших – няма да го приема обратно само защото така трябва. Ще избера себе си и децата си.

Сега живея сама с момичетата. Трудно е – парите не стигат, хората още шушукат зад гърба ми. Но всяка сутрин се будя с усещането, че поне съм честна със себе си.

Понякога се питам: Ако простя – ще мога ли някога пак да му вярвам? А ако не простя – ще мога ли някога пак да обичам?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли доверието да се върне след такава рана?