Когато дядо се обърна срещу нас: Историята на едно разпадащо се семейство

– Не искам да го виждам! – извика майка ми през сълзи, докато трескаво събираше снимките от рафта. В ръцете ѝ трепереше старата черно-бяла снимка на дядо Стефан и баба Катя – усмихнати, прегърнати пред лозето. Беше минала само година откакто баба почина, а домът ни вече не беше същият.

Помня как в детството си прекарвах летата в двора на дядо. Мирисът на печени чушки, смехът му, когато разказваше истории за младостта си, и топлината на ръцете му, когато ме люлееше на люлката под ореха. След смъртта на баба Катя всичко се промени. Дядо започна да се затваря в себе си, да избягва разговорите с нас. Майка ми се опитваше да го окуражи, но той все по-често намираше утеха в компанията на съседката – леля Мария.

– Не е редно! – шепнеше майка ми вечер на баща ми. – Още не е минала година, а той вече ходи при нея. Какво ще кажат хората? Какво ще кажат децата?

Баща ми само въздишаше тежко и излизаше навън да пуши. Аз слушах през вратата и не разбирах защо всички са толкова ядосани. За мен дядо беше герой – човекът, който ме научи да карам колело и да ловя риба в реката.

Една неделя сутрин майка ми ме хвана за ръка и ме заведе при дядо. Вратата беше отворена, а вътре миришеше на прясно изпечен козунак. Леля Мария стоеше до печката и ни изгледа с хладен поглед.

– Какво искате? – попита тя.
– Дошли сме при татко ми – отвърна майка ми с треперещ глас.
– Стефане! – извика леля Мария. – Дъщеря ти е тук.

Дядо излезе от стаята с бавни стъпки. Очите му бяха уморени, а лицето – някак чуждо.
– Какво има? – попита той сухо.
– Искахме да те видим… – прошепнах аз.

Той не ме погледна. Само кимна към леля Мария:
– Кажи им да си тръгват.

Майка ми ме дръпна за ръката и излязохме навън. Чух как зад нас леля Мария заключва вратата.

От този ден нататък дядо спря да идва у дома. Не ни канеше повече на именни дни, не ни носеше ябълки от градината си, не питаше за училище. Веднъж го видях на пазара – стоеше до леля Мария и продаваха домати. Опитах се да го поздравя, но той се обърна настрани.

Вкъщи майка ми плачеше всяка вечер. Баща ми се опитваше да я утеши:
– Остави го, Мария! Стар човек е, самотен… Може би така му е по-леко.
– Но ние сме му семейство! Как можа да ни забрави така?

Сестра ми Деси беше още малка и не разбираше какво става. Питаше ме:
– Защо дядо не идва вече?
Аз не знаех какво да ѝ кажа.

Слуховете в селото се разнесоха бързо. Хората шушукаха по улиците:
– Видя ли Стефан? Оженил се за Мария! Бедната Катя още не е изстинала…
Майка ми спря да ходи на събиранията в читалището. Станахме чужди за всички.

Една вечер, когато валеше силен дъжд, чух как майка ми говори по телефона:
– Татко, моля те… Поне заради децата…
После затвори и се разплака още по-силно.

Минаха месеци. На рождения ми ден получих картичка без подпис. Познах почерка на дядо: „Честит рожден ден! Бъди здрав.“ Майка ми я изгори в печката.

С времето болката стана по-тиха, но не изчезна. Всяка Коледа гледах към празното място на масата и си представях как дядо разказва смешни истории, а баба Катя му се кара, че пак е разлял виното.

Един ден реших да отида при него сам. Сърцето ми биеше силно, когато почуках на вратата му. Леля Мария отвори и ме изгледа строго:
– Какво търсиш тук?
– Искам да видя дядо…
Тя затвори вратата пред лицето ми.

Седнах на стълбите и заплаках. Чух как вътре дядо кашля и пита:
– Кой беше?
– Никой – отвърна леля Мария.

Тогава разбрах, че вече никога няма да бъдем семейство както преди. Дядо избра нов живот и нова жена, а ние останахме само спомен от миналото му.

Години по-късно, когато вече бях пораснал, научих че дядо е починал. Не отидох на погребението му – леля Мария не ни покани. Майка ми плака цяла нощ, а аз гледах снимката на дядо и баба пред лозето и се чудех: Какво кара един човек да обърне гръб на собственото си семейство? Можеше ли нещо да бъде различно, ако бяхме го разбрали по-добре?

Понякога си мисля: Кое е по-силно – болката от предателството или надеждата за прошка? А вие как бихте постъпили, ако ваш близък ви обърне гръб така?