Когато хладилникът разделя сърца: Историята на Мария и Петър

— Не мога да повярвам, че пак си купила скъпото сирене! — гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато аз стоях с торбите от магазина. Беше вторник вечер, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш подчертаваше напрежението между нас.

— Петре, това сирене е за децата! — отвърнах, опитвайки се да не повиша тон. — Не мога да им давам само евтини кренвирши и маргарин.

Той въздъхна тежко и затвори вратата на хладилника с повече сила, отколкото беше нужно. — Всеки месец едно и също! Аз броя стотинките, а ти харчиш все едно сме милионери. Не виждаш ли, че не стигаме до края на месеца?

В този момент усетих как гневът ми кипва. Не беше само за сиренето. Беше за всичко — за сметките, за кредитите, за това, че откакто го съкратиха от завода, всичко тежи на моите рамене. Но не казах нищо. Само подредих покупките по рафтовете.

На следващата сутрин Петър ме чакаше с лист хартия и химикалка.

— Ще направим бюджет — каза той. — Ще записваме всяка стотинка. И още нещо… — погледна ме с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна, дори когато не бях. — Ще разделим хладилника. Твоите неща — на горния рафт. Моите — на долния. Така няма да се караме кой какво купува.

Погледнах го невярващо. — Сериозно ли? Това е абсурдно!

— Не е абсурдно! — почти извика той. — Писна ми да се чувствам като гост в собствения си дом!

Така започна нашата „студена война“. Хладилникът стана границата между нас. На горния рафт стояха моите кисели млека, плодовете за децата и любимото ми сирене. На долния — неговите евтини салами, бирата и някакви полуфабрикати. В средата — празно пространство, като буферна зона.

Децата усещаха напрежението. Малкият Мартин веднъж попита:

— Мамо, защо тате не ми дава от неговото мляко?

— Защото… така сме се разбрали — казах тихо, без да мога да му обясня колко глупаво е всичко това.

Седмиците минаваха, а атмосферата вкъщи ставаше все по-ледена. Вечерите преминаваха в мълчание пред телевизора. Дори котката ни, Снежка, сякаш усещаше напрежението и избягваше кухнята.

Една събота майка ми дойде на гости. Усети веднага, че нещо не е наред.

— Какво става тук? — попита тя, докато гледаше как Петър си прави сандвич само с продуктите от долния рафт.

— Нищо, мамо — излъгах аз.

Тя обаче не се остави лесно.

— Мария, така ли ще живеете? Като съквартиранти? Помниш ли какво ти казах преди сватбата? Че парите са най-големият враг на любовта…

Думите ѝ ме удариха като шамар. Вечерта легнах до Петър и дълго гледах тавана. Спомних си първите ни години заедно — как деляхме последната баничка и се смеехме на глупостите си. Кога се превърнахме в тези хора?

На следващия ден реших да поговоря с него.

— Петре… не мислиш ли, че прекалихме? Това с хладилника… Не е нормално.

Той ме погледна уморено.

— Може би си права… Просто се чувствам безполезен. Откакто ме уволниха… всичко е различно.

Хванах ръката му.

— Не си безполезен. Просто трябва да сме заедно в това. Не срещу себе си.

Той кимна и за първи път от месеци видях сълзи в очите му.

Вечерта махнахме разделителната линия в хладилника. Смесихме продуктите си и направихме салата заедно. Децата се радваха, а Снежка най-после се върна в кухнята.

Но знам, че проблемите няма да изчезнат магически. Финансовите трудности остават. Но поне вече сме отново отбор.

Понякога се чудя: колко семейства като нашето се борят всеки ден със същите демони? И дали някой друг е стигал до там да дели хладилника си… или сърцето си?