Когато истината боли: Изповедта на една българска съпруга

– Моля те, нека поговорим като възрастни хора. – Гласът ѝ беше тих, но твърд. Стоеше срещу мен в малкото ни кухненско помещение, а аз стисках чашата с чай така, че кокалчетата ми побеляха.

Това беше Мария – колежката на Иван, моя съпруг от почти тридесет години. Никога не съм я харесвала особено, но и не съм подозирала, че ще застане пред мен с такава новина. Иван не беше вкъщи. Беше „на работа“, както обикновено напоследък. Децата – вече пораснали, живееха в София и Пловдив. Аз бях останала сама в къщата в Кюстендил, където някога се смеехме всички заедно.

– Какво има да говорим? – попитах я, макар че вече усещах какво ще последва. Сърцето ми туптеше в гърлото.

– Иван и аз… – започна тя и млъкна, сякаш думите ѝ заседнаха в гърлото. – Не исках да се случи така. Не исках да те нараня.

В този момент времето спря. Чух само думите ѝ, които се забиха в мен като нож. Не можех да повярвам. Не сега, не на тази възраст, когато уж всичко трябваше да е спокойно. Когато кредитът почти беше изплатен, а ние с Иван започвахме да говорим за ранна пенсия и за това как ще пътуваме до морето през септември, когато няма туристи.

– Той ли те прати? – попитах я с гняв, който не можех да скрия.

– Не. Той… той не знае, че съм тук. – Мария сведе очи.

В този момент осъзнах колко самотна съм станала през годините. Децата пораснаха и си тръгнаха. Приятелките ми се разпръснаха – едната в Германия при дъщеря си, другата болна и затворена в себе си. А аз? Аз останах с Иван и с надеждата, че ще остареем заедно.

– От колко време? – попитах тихо.

– Година… почти година – прошепна тя.

Година! Докато аз готвех любимите му пълнени чушки и му гладех ризите за работа, той е бил с друга жена. С тази жена! С Мария, която стоеше пред мен и имаше смелостта да ме погледне в очите.

– Защо ми казваш? – попитах я. – Защо не го оставиш той да ми признае?

– Защото той няма да го направи. Страх го е. А ти заслужаваш истината.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Заслужавам истината… А Иван? Той заслужаваше ли доверието ми през всички тези години?

Вечерта го изчаках да се прибере. Седях на дивана в хола, без да включвам телевизора. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собствения си дъх. Когато Иван отвори вратата, усетих миризмата на чужд парфюм по якето му.

– Как мина денят ти? – попита той, сякаш нищо не се е случило.

– Мария беше тук – казах спокойно.

Видях как лицето му пребледня. Погледна ме за миг, после сведе очи.

– Значи знаеш…

– Знам – прекъснах го. – Искам да чуя всичко от теб.

Той седна срещу мен и започна да говори. За това как се е почувствал самотен след като децата са си тръгнали, как работата го е погълнала, как между нас вече нямало страст… Всичко онова, което хората си казват, когато искат да оправдаят предателството си.

– А аз? Аз не се ли чувствах самотна? Не мислиш ли, че и аз имах нужда от теб? – гласът ми трепереше.

Той замълча. В този момент разбрах – няма връщане назад. Доверието беше разбито.

Следващите дни минаха като в мъгла. Обадих се на дъщеря ни Елена и ѝ казах истината. Тя плака по телефона и ме молеше да простя на баща ѝ „заради всички хубави години“. Но как се прощава такова нещо? Как се живее с мисълта, че човекът до теб е бил чужд толкова дълго?

Синът ни Георги беше по-студен:

– Мамо, направи каквото чувстваш. Ако трябва – изгони го! Ти заслужаваш повече!

Но аз не знаех какво заслужавам вече. Бях на 55 години, с почти изплатен кредит и разбито сърце. Приятелките ми казваха да отида на психолог или поне да изляза сред хора. Но аз нямах сили дори да изляза до магазина без да се оглеждам дали някой ще ме съжалява.

Майка ми звънна от село:

– Дете мое, животът не свършва тук! Помниш ли как баща ти ме остави заради една млада жена? Аз оцелях! И ти ще оцелееш!

Но аз не исках просто да оцелея. Исках отново да живея.

Една вечер седнах на терасата с чаша вино и гледах светлините на града под мен. Спомних си първата ни среща с Иван пред киното „Люмиер“, първата ни разходка по алеята край реката… Кога всичко се обърка? Кога спряхме да говорим един с друг?

След седмица Иван си събра багажа и замина при Мария. Каза ми „Извинявай“, но очите му бяха празни. Аз останах сама в къщата с тишината и спомените.

Сега се уча отново да бъда сама със себе си. Да пия кафето си сутрин без да чакам някой друг на масата. Да се усмихвам на непознати по улицата и да вярвам, че животът може да започне отначало дори след петдесетте.

Понякога се питам: Можем ли някога напълно да простим предателството? Или просто се учим да живеем с болката?