Когато кръвта предаде: Историята на една наивност

„Къде са ми парите?“, изкрещях сама на себе си, докато за пореден път преравях чекмеджетата в спалнята. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а в главата ми се въртяха мисли като вихрушка. Не исках да вярвам, че е възможно, но всички знаци сочеха към едно – някой ме краде. И този някой беше човекът, когото приех под покрива си с отворени обятия – братовчедка ми Мария.

Преди шест месеца телефонът ми звънна късно вечерта. Гласът ѝ беше разтреперан: „Мила, моля те, нямам къде да отида. Митко ме изгони, а майка ми не иска да ме приеме. Мога ли да остана при теб за малко?“ Не се поколебах дори за секунда. Винаги съм вярвала, че семейството е свято нещо. Още от малка баба ми повтаряше: „Кръвта вода не става.“

Мария дойде с две чанти дрехи и очи, пълни със сълзи. Първите дни беше тиха, затворена, почти не ядеше. Опитвах се да я развеселя – готвех любимите ѝ ястия, разказвах ѝ смешки от работата, канех я да гледаме стари български филми. Постепенно започна да се отпуска. Намери си временна работа в един магазин за дрехи на „Пиротска“, а вечерите прекарвахме заедно на терасата с чаша чай.

Майка ми често ми казваше: „Внимавай, не всеки е такъв, за какъвто се представя.“ Но аз ѝ се сърдех – как може да говори така за Мария? Та нали сме израснали заедно! Помня как като деца крадяхме череши от двора на съседите и после се смеехме до сълзи. Как можеше да ми причини нещо лошо?

Първият път, когато забелязах липса на пари от портмонето си, реших, че съм ги похарчила и съм забравила. После изчезна златната ми гривна – подарък от баба ми за абитуриентския бал. Тогава вече усетих ледената ръка на съмнението да стиска гърлото ми. Започнах да се оглеждам за улики, да следя движенията ѝ. Вечер лежах будна и се питах: „Дали не съм прекалено подозрителна?“

Една сутрин я чух да говори по телефона в кухнята:
– Не мога сега, ще ти дам парите утре… Да, имам ги… Не, тя нищо не подозира.

Сърцето ми се сви. Реших да не казвам нищо веднага. Отидох на работа с тежест в гърдите, а през целия ден мислех само за това. Вечерта я засякох в коридора:
– Мария, липсват ми пари и бижута. Знаеш ли нещо?
Тя ме изгледа с невинни очи:
– Как можеш да ме подозираш? Аз ли съм ти най-големият враг?

Почувствах се ужасно виновна. Може би наистина греша? Но след няколко дни намерих скрита в чантата ѝ моята гривна. Тогава вече не можех да мълча.

– Защо го направи? – попитах я през сълзи.
– Ти имаш всичко! Аз нямам нищо! – изкрещя тя и захвърли гривната на пода.
– Това ли е благодарността ти? Приютих те като сестра!
– Никога не си ме разбирала! – отвърна тя и тресна вратата след себе си.

Останах сама в празния апартамент, с усещането, че някой е изтръгнал част от мен. Дни наред не можех да спя. Майка ми дойде и ме прегърна:
– Понякога най-близките ни хора ни нараняват най-много.

Колегите ми забелязаха промяната в мен. Стана ми трудно да се доверявам дори на приятелите си. Започнах да се питам дали добротата е слабост или сила. Дали трябва да помагаме безрезервно на семейството си, дори когато това ни вреди?

Сега Мария е някъде там – чувам, че живее при друг роднина. Не знам дали някога ще ми прости или ще поиска прошка. Аз още не мога да простя – нито на нея, нито на себе си за наивността си.

Понякога нощем се питам: Ако пак ме помолят за помощ, ще отворя ли вратата? Или ще заключа сърцето си завинаги? Какво бихте направили вие?