Когато любовта не стига: Денят, в който дъщеря ми ме изтри от живота си

— Мамо, не мога повече! — гласът на Ирина трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. — Защо не можеш да разбереш, че не искам да се месиш в живота ни?

Стоях в кухнята, с ръце, треперещи над чашата чай. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря. Внукът ми, Алекс, имаше рожден ден преди седмица. Купих му колело — не какво да е, а онова, за което мечтаеше от месеци. Спестявах от пенсията си, отказвах си лекарства, само и само да видя усмивката му. Но когато Ирина видя подаръка, лицето ѝ се изкриви.

— Не ти ли казах, че не искам да му купуваш скъпи неща? — прошепна тя през зъби, докато Алекс пищеше от радост.

— Ирина, това е само колело… Дете е, нека се радва!

— Не разбираш! Ти винаги правиш всичко по твоя начин! — очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв.

Тогава не осъзнах колко дълбока е раната. Вечерта Алекс се прибра с колелото при тях. На следващия ден телефонът ми остана ням. Седмица по-късно получих съобщение: „Мамо, моля те, не ни търси известно време.“

Светът ми се срина. Седях на дивана и гледах снимките по стената — Ирина като малка, първият ѝ учебен ден, абитуриентската ѝ вечер. Спомних си как сама я отгледах след като баща ѝ ни напусна. Работех на две места — чистачка в училище и продавачка на пазара. Вечер ѝ четях приказки, а сутрин ѝ плетях плитки. Всичко правех за нея.

Но явно съм сбъркала някъде. Може би съм я задушавала с грижите си? Може би съм искала да компенсирам липсата на баща ѝ? Или просто не съм разбрала кога трябва да се отдръпна?

Съседката ми Пенка ме видя да плача на пейката пред блока.

— Марийче, какво става?

— Ирина… Не иска да ме вижда.

— Ех, дете мое… Децата са неблагодарни понякога. Но ти си добра майка.

— А ако не съм? Ако съм я наранила без да искам?

Вечерите станаха дълги и самотни. Чаках телефонът да звънне. Понякога чувах детски смях отвън и се надявах Алекс да мине с колелото си покрай блока. Но той не идваше.

Една сутрин реших да напиша писмо на Ирина. Дълго мислих какво да кажа. Извинявах се за всичко — за колелото, за миналото, за това, че може би съм прекрачила границите ѝ като майка. Оставих писмото в пощенската ѝ кутия.

Минаха дни. После седмици. Отговор нямаше.

Веднъж я видях случайно в магазина. Беше с Алекс. Очите ѝ срещнаха моите за миг — в тях имаше болка и твърдост.

— Здравей, Ирина… — прошепнах.

Тя само кимна и хвана Алекс за ръката.

— Мамо, хайде! — каза той и ме погледна с онзи детски поглед, който ме караше да се разтапям.

Ирина го дръпна към касата. Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на града. Спомних си как Ирина като малка се страхуваше от тъмното и ме молеше да оставя лампата включена. Сега тя беше тази, която държеше ключа към светлината в живота ми — и го беше изгасила.

Пенка пак дойде на гости.

— Не може така да продължаваш, Марийче! Животът е кратък. Обади ѝ се пак!

— Не мога… Страх ме е да не я загубя завинаги.

— А сега какво е?

Замълчах. Права беше. Но страхът беше по-силен от мен.

Минаха месеци. Колелото на Алекс сигурно вече беше малко за него. Аз остарявах всеки ден по малко повече без тяхната любов.

Понякога си мисля — дали ако бях по-малко настойчива, ако бях по-спокойна майка… Дали щяхме да сме семейство сега? Или съдбата просто ни е разделила така?

Сега седя сама в хола си, слушам тиктакането на часовника и се чудя: Кога любовта престава да лекува? Кога майчината обич става тежест? И има ли прошка за грешките ни като родители?

Кажете ми — заслужавам ли втори шанс? Или понякога трябва просто да приемем тишината?