Когато любовта не стига: Историята на една майка и бягството на бащата

– Не мога повече, Лили. Не мога да се преструвам, че всичко е наред. – Гласът на Мария трепереше, докато стискаше дръжката на детската количка. Беше късен следобед, автобусите профучаваха по булеварда, а вятърът разрошваше косата ѝ. Очите ѝ бяха зачервени, а под тях се виждаха сенки от безсънни нощи.

– Какво се е случило? – попитах я тихо, усещайки как напрежението се сгъстява между нас.

– Той… той просто си тръгна. Остави ни. – Гласът ѝ се пречупи. – Каза, че не е готов да бъде баща. Че не може да носи тази отговорност. Че животът му се е променил прекалено много и не това е искал.

Стоях като вцепенена. Помнех ги като най-щастливата двойка – Мария и Петър. Винаги заедно, винаги усмихнати. А сега тя стоеше сама, с малкото им момиченце в количката, а той… той беше избягал от всичко.

– Знаеш ли, Лили, толкова пъти си мислех, че любовта ще ни спаси. Че ако го обичам достатъчно, ще остане. Че ще се промени. Но не стана така. – Тя избърса сълза с ръкава на якето си.

– Какво ти каза, когато си тръгна? – попитах я внимателно.

– Седеше на ръба на леглото и гледаше в пода. „Мария, не мога повече. Не съм готов за това дете. Не съм готов за този живот.“ Опитах се да го убедя, да му кажа, че ще се справим заедно. Че няма нужда да е перфектен баща, просто да бъде тук. Но той само поклати глава и излезе. Без да се обърне.

В този момент малката Яна се размърда в количката и изскимтя тихо. Мария я погали по бузката и прошепна:

– Татко ще се върне скоро, миличка… – После ме погледна с отчаяние. – Лъжа я всеки ден. Лъжа и себе си.

Мълчахме дълго. Хората минаваха покрай нас – някои хвърляха бързи погледи към плачещата жена с бебето, други се правеха, че не забелязват.

– Майка ми казва, че съм виновна. Че съм го натискала прекалено много да имаме дете. Че мъжете не обичат да ги притискат. – Гласът ѝ беше пълен с горчивина.

– Това не е вярно – казах твърдо. – Той е възрастен човек. Можел е да каже „не“.

– Знам… Но понякога си мисля, че ако бях по-търпелива… Ако бях по-добра… Може би щеше да остане.

– Не си виновна ти – повторих аз и я прегърнах.

Мария въздъхна тежко:

– Най-много ме боли за Яна. Тя няма да помни първите му прегръдки, първите му усмивки. Ще расте без баща си… А аз ще трябва да ѝ обяснявам защо го няма.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Погледна дисплея и лицето ѝ пребледня.

– Петър е… – прошепна тя и вдигна слушалката с треперещи ръце.

– Мария? – гласът му беше студен и далечен. – Ще мина довечера да взема някои неща. Не искам сцени.

– Петре… Моля те… Яна има нужда от теб… Аз имам нужда от теб…

– Не започвай пак! – прекъсна я той рязко. – Решил съм го. Не ме търси повече.

Слушалката щракна. Мария стоеше като замръзнала, после избухна в плач.

– Виждаш ли? За него вече не съществуваме…

Не знаех какво да кажа. Само я държах за ръката и усещах как болката ѝ преминава в мен.

– Знаеш ли кое е най-страшното? – прошепна тя след малко. – Че хората ще ме съдят. Ще казват: „Ето я поредната самотна майка.“ Ще ме гледат със съжаление или презрение. А аз просто исках семейство…

– България е пълна с такива истории – казах тихо. – Но ти си силна, Мария. Ще се справиш.

Тя кимна, но в очите ѝ нямаше увереност.

– Понякога нощем се питам: Какво щеше да стане, ако той беше останал? Щяхме ли да сме щастливи? Или просто щяхме да се лъжем още малко?

В този момент автобусът пристигна с шумно скърцане на спирачките. Мария избърса сълзите си, вдигна количката и тръгна към вратата.

– Благодаря ти, Лили… Че ме изслуша… Понякога това е всичко, което ми остава.

Гледах я как се качва в автобуса с малката Яна и си мислех за всички жени като нея – самотни майки по българските улици, които носят тежестта на разбитите мечти и все пак намират сили да продължат напред.

А аз още чувам думите ѝ: „Любовта не винаги стига.“

Кажете ми, има ли нещо по-болезнено от това да обичаш някого, който отказва да бъде част от живота ти? Как бихте постъпили на мястото на Мария?