Когато любовта не стига: Моята битка за признание в семейството Георгиеви

– Не мога да го направя, Ивана. Просто… не съм готов. – Гласът на Петър трепереше, а погледът му се плъзна към прозореца, сякаш там щеше да намери спасение от думите ми.

Стоях в кухнята на семейство Георгиеви, с ръце върху корема си, който вече леко се очертаваше под пуловера. Миризмата на кафе и прясно изпечени кифлички не можеше да прикрие тежестта във въздуха. Майка му, госпожа Мария Георгиева, седеше срещу мен с кръстосани ръце и ледено изражение.

– Петре, ти си прав. Не е нужно да се жениш само защото тя е бременна – каза тя, без да ме погледне. – В днешно време никой не бърза с брака. А и кой знае дали това дете е твое…

Сърцето ми се сви. Не очаквах подкрепа от нея, но думите ѝ ме пронизаха като нож. Петър мълчеше, а аз се борех със сълзите си.

– Мамо! – намеси се баща му, господин Георги Георгиев, с гневен глас. – Това са глупости! Ивана е добро момиче. Ти трябва да я уважаваш!

– Георги, не се меси! – изсъска Мария. – Аз знам какво говоря. Не искам синът ми да си съсипе живота.

Петър се изправи рязко и излезе от стаята. Останахме тримата в тишина, която тежеше повече от всяка караница. Господин Георгиев ме погледна с топли очи и прошепна:

– Не се предавай, Ивана. Аз ще говоря с него.

Но аз вече усещах как почвата под краката ми се разклаща. Всичките ми мечти за семейство, за дом, за сигурност – всичко това започваше да се руши пред очите ми.

Вечерта Петър не се прибра. Звъннах му десетки пъти, но телефонът му беше изключен. Седях сама в малката стая, която деляхме в апартамента на родителите му, и слушах как Мария шепне по телефона с някоя от съседките: „Ами ако детето не е негово? Ами ако тя просто иска да го върже?“

На следващия ден отидох при майка си в Люлин. Тя ме посрещна с прегръдка и веднага забеляза подпухналите ми очи.

– Какво става, Ивче? – попита тя тихо.

– Петър не иска да се жени за мен… Майка му ме мрази… – думите ми излязоха като задавен вик.

Майка ми въздъхна тежко.

– Знаеш ли, аз съм те отгледала сама. Не ти трябва мъж на всяка цена. Но ако го обичаш… трябва да се бориш.

Тези думи ми дадоха сили. Върнах се при Георгиеви с намерението да говоря открито с Петър. Намерих го в стаята му, седнал на леглото, с глава в ръцете.

– Петре… – започнах плахо.

Той ме погледна уморено.

– Не знам какво да правя, Ивана. Майка ми… тя няма да ми прости, ако те избера пред нея.

– А ти какво искаш? – попитах го през сълзи.

– Аз… Искам да бъда свободен. Не съм готов за дете. Не съм готов за брак.

Тогава разбрах – любовта ни не беше достатъчна. Не и срещу страха му от майка му, от отговорността, от обществото.

Следващите седмици бяха ад. Мария започна открито да ме игнорира, а Петър все по-често отсъстваше. Само господин Георгиев понякога ми носеше чай или ме питаше как се чувствам.

Една вечер чух как Мария крещи на мъжа си:

– Ако тя остане тук с това дете, аз си тръгвам! Няма да позволя синът ми да си съсипе живота!

Георги ѝ отвърна:

– Ти забрави ли какво беше, когато бяхме млади? Забрави ли как всички ни сочеха с пръст? Аз избрах теб въпреки всичко!

– Това е различно! – изсъска тя.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Чувствах се като натрапница в собствената си история.

На следващия ден взех решение – ще напусна този дом. Събрах малкото си дрехи и тръгнах към майка ми. Петър дори не беше вкъщи.

Минаха месеци. Родих прекрасно момиченце – Марияна. Майка ми беше до мен през всяка безсънна нощ и всяка болка. Господин Георгиев идваше тайно да види внучката си и носеше играчки и дрешки.

Петър? Той се появи веднъж – объркан, изплашен, но не остана дълго. Майка му така и не пожела да види детето ни.

Днес гледам Марияна как спи до мен и се питам: Защо любовта понякога не стига? Защо семейството може да бъде най-големият ти враг? Може ли една майка да прости някога?

А вие… бихте ли простили? Бихте ли избрали любовта или семейството?