Когато любовта се сблъска с немислимото: История за разбито сърце и сила

— Не мога да повярвам, че ми го причиняваш! — гласът на Петър отекна в малката кухня, докато аз стисках листа с резултатите от прегледа. Ръцете ми трепереха, а сълзите се стичаха по бузите ми. Майка му, леля Мария, стоеше до него с ръце на кръста и поглед, който можеше да пробие бетон.

— Казах ти, че нищо добро няма да излезе от това прибързано женене! — изсъска тя. — Сега ще ни натресеш болно дете!

Сърцето ми се сви. Бях на двадесет и две, омъжена едва от година. Петър беше първата ми любов — онзи момък от съседния блок, когото познавах още от училище. Мечтаехме за дом, деца, щастие. Но когато лекарят прошепна диагнозата — вроден порок на сърцето — светът ми се срина.

— Това не е твоя вина, Яна — опита се да ме успокои докторът. — Но ще трябва много грижи и подкрепа.

Вместо подкрепа, вкъщи ме посрещнаха с обвинения. Петър не искаше да говори с мен. Излизаше вечер и се прибираше късно, а когато беше у дома, мълчеше или избухваше за най-малкото нещо. Леля Мария започна да идва всеки ден. Подреждаше дрехите ми, ровеше из шкафовете, намираше поводи да ме упреква.

— Ако беше слушала майка си, нямаше да стигнеш дотук — казваше тя с ледено спокойствие.

Майка ми живееше в друг град и не можеше да дойде често. Говорехме по телефона, но не исках да я тревожа. Опитвах се да бъда силна. Всяка сутрин ставах рано, приготвях закуска, чистех апартамента, а после плачех тихо в банята.

Една вечер Петър се прибра пиян. Влезе в спалнята и започна да крещи:

— Не мога повече! Не искам такъв живот! Защо точно на нас?

— И аз не го искам! — извиках през сълзи. — Но това е нашето дете!

Той ме изгледа с омраза, която никога не бях виждала в очите му.

— Може би трябваше да помислиш по-рано!

На следващия ден леля Мария ме посрещна на вратата:

— Яна, Петър реши… Ще се разведете. Не можем да носим този товар.

Сякаш някой издърпа земята изпод краката ми. Останах без думи. В този момент разбрах колко сама съм всъщност.

Дните след това бяха мъгла. Ходех като призрак из апартамента, докато една сутрин не намерих куфарите си пред вратата. Петър не беше там. Леля Мария стоеше до тях.

— По-добре е за всички — каза тя тихо.

Върнах се при майка си в Пловдив. Тя ме прегърна силно и не каза нищо. Само плакахме заедно цяла нощ.

Започнах отначало. Намерих работа като касиерка в малък магазин. Хората ме гледаха със съжаление — младата жена с големия корем и тъжните очи. Но аз се борех за детето си.

Минаха месеци. Родих момиченце — Марияна. Беше крехка, но красива като ангелче. Лекарите казаха, че ще има нужда от операция, но има шанс да живее нормално.

Петър не дойде нито веднъж в болницата. Не попита за детето си. Леля Мария изпрати плик с пари без бележка.

Всяка вечер гледах Марияна как спи и се чудех дали ще имам сили да продължа сама. Имаше дни, когато всичко ми тежеше толкова много, че едва ставах от леглото. Но после тя се усмихваше насън и аз намирах сили.

С времето срещнах хора, които ми помогнаха — съседката баба Стефка носеше супа и ме учеше как да плета; колежката ми Деси пазеше Марияна, докато ходех на работа; социалната работничка госпожа Иванова ми помогна с документите за помощите.

Година по-късно Марияна претърпя операцията успешно. Държах ръката ѝ в болничното легло и плаках от облекчение.

Петър се появи веднъж — стоеше неловко пред блока и ме гледаше като непозната.

— Яна… Съжалявам…

Погледнах го дълго.

— Вече е късно, Петре. Ти избра своя път.

Той кимна и си тръгна без да погледне назад.

Днес Марияна е на пет години — здрава, усмихната и умна. Аз работя като администраторка в училище и уча задочно педагогика. Понякога нощем още плача за изгубената любов и разбитите мечти, но знам едно: оцеляла съм и съм по-силна от всякога.

Питам се понякога: Колко струва една майчина обич? И защо някои хора избират страха пред любовта? Какво бихте направили вие на мое място?