Когато мама знае най-добре: Борбата на един съпруг да си върне семейството

– Не, Мария, не искам да обсъждаме това сега! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но вече не издържах. Беше неделя сутрин, а аз за пореден път се чувствах като гост в собствения си дом. Жена ми, Елена, стоеше между мен и майка си, с поглед, който търсеше одобрение не от мен, а от нея.

– Димитре, не разбираш – намеси се леля Мария с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете. – Трябва да мислим за бъдещето на Елена и детето. Ти не можеш да взимаш решения сам.

Стиснах зъби. Откакто се оженихме с Елена, майка ѝ беше навсякъде – в кухнята, в спалнята ни, дори в мислите ни. В началото си мислех, че е временно. Че ще се научим да живеем сами, че ще имаме нашите малки ритуали и тайни. Но с всяка изминала година усещах как мястото ми в този дом се свиваше, докато не остана само една тясна пътечка между кухнята и хола.

– Мамо, може би Димитър е прав… – опита се Елена плахо, но Мария я прекъсна с вдигната ръка.

– Не, Елена! Ти знаеш какво стана миналия път, когато го послуша. Ако не бях аз, сега щяхте да сте затънали в дългове!

Погледнах към дъщеря ни, малката Ани, която рисуваше на масата. Колко често съм си мечтал тя да расте в дом, където родителите ѝ са единни? Където решенията се взимат заедно, а не под диктовката на трети човек?

Вечерта седях сам на балкона и пушех. Вятърът носеше миризмата на готвеното от Мария – тя винаги настояваше да приготвя вечерята. Елена рядко имаше думата за каквото и да било. Опитвах се да си спомня кога за последно сме били само двамата – без Мария между нас. Може би преди три години, когато заминахме за морето само двамата. Тогава Елена беше различна – смела, усмихната, готова да поеме рискове. Сега беше сянка на себе си.

– Димитре, добре ли си? – Елена излезе при мен.

– Не знам – признах. – Чувствам се излишен тук.

Тя въздъхна тежко.

– Моля те, опитай се да разбереш майка ми. Тя просто иска най-доброто за нас.

– А ти какво искаш? – попитах я тихо.

Тя замълча. В този миг разбрах колко дълбоко е проникнала сянката на Мария в живота ни.

Следващите дни бяха като повторение на един и същи лош филм. Мария решаваше какво ще ядем, кога ще излизаме, дори какви дрехи да носи Ани. Аз бях статист в собствения си живот. Опитах се няколко пъти да говоря с Елена насаме, но всеки път тя намираше оправдание да избяга от разговора.

Една вечер не издържах.

– Стига! – извиках на масата. – Това не е живот! Не мога повече така!

Мария ме изгледа с ледени очи.

– Ако не ти харесва, вратата е там.

Погледнах към Елена. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Моля те… – прошепна тя.

– Не мога повече – казах тихо и станах от масата.

Излязох навън и вървях без посока из квартала. Спомних си първата ни среща с Елена – как се смяхме до сълзи в онова малко кафене до пазара. Тогава вярвах, че любовта ни ще устои на всичко. Но никога не съм предполагал, че най-голямото изпитание ще бъде майка ѝ.

На следващия ден реших да говоря открито с Мария.

– Лельо Мария, моля ви… Това е моят дом. Обичам Елена и Ани повече от всичко. Но не мога да живея повече така. Дайте ни шанс да бъдем семейство.

Тя ме изгледа с презрение.

– Ти никога няма да можеш да се грижиш за тях така, както аз мога!

– Може би не – отвърнах. – Но поне ще опитам. И ако не ми позволите… ще си тръгна.

Това беше най-трудното решение в живота ми. Да поставя ултиматум означаваше риск – можех да загубя всичко. Но вече нямах избор.

Елена плака цяла нощ. На сутринта дойде при мен със зачервени очи.

– Не знам какво да правя… Мама ми е всичко…

– А аз? А нашето семейство? – попитах я отчаяно.

Тя ме прегърна силно.

– Страх ме е…

– И мен ме е страх – признах. – Но ако не опитаме сами… никога няма да разберем дали можем да бъдем щастливи.

След седмица Мария си събра багажа и замина при сестра си в Пловдив. Къщата опустя. Първите дни бяха странни – тишината беше почти болезнена. Но постепенно започнахме да откриваме себе си отново. Готвихме заедно, разхождахме се с Ани в парка, смяхме се на глупави шеги.

Но раните останаха. Елена често плачеше нощем. Аз се чудех дали постъпих правилно или просто разбих едно семейство.

Сега стоя на балкона и гледам светлините на София. Питам се: Кога една майка трябва да спре да решава живота на дъщеря си? И има ли шанс любовта да оцелее след толкова много чужди намеси?