Когато Мария изхвърли кюфтетата: Приятелство на ръба

— Как можа? — гласът на баща ми прониза вечерния въздух, докато гледаше как кюфтетата и кебапчетата се търкалят по тревата. — Това беше месото за цялата седмица!

Стоях като вцепенена до скарата, а Мария, най-добрата ми приятелка от детството, държеше още празната тава. Очите ѝ горяха от решителност, но и от болка. Всички гости мълчаха, някои с отворени усти, други с ръце, стиснали пластмасовите чинии.

— Не можех повече да гледам как убивате животни за удоволствие! — извика тя. — Това е жестоко!

Майка ми се хвана за челото. Баба ми промърмори нещо за „модерните глупости“. Аз само гледах Мария и се чудех кога се превърнахме в чужди хора.

Винаги сме били неразделни. Още от първи клас — тя с плитки и лунички, аз с очила и вечна усмивка. Заедно сме играли на ластик пред блока, заедно сме преписвали домашните по математика. Дори първата цигара изпушихме заедно зад гаражите. Но тази вечер, на нашето традиционно лятно барбекю, нещо се счупи.

— Мария, можеше просто да кажеш, че не искаш месо — прошепнах аз, но тя вече беше обърнала гръб на всички.

— Не разбираш! — обърна се тя рязко. — Вие не искате да чуете! Всички се държите така, сякаш това е нормално!

Брат ми Даниел се намеси:
— Абе, стига си ни чела морал! Ако не ти харесва, не яж! Защо трябва да разваляш вечерта на всички?

Мария го изгледа с презрение.
— Защото някой трябва да ви отвори очите!

В този момент баща ми започна да събира кюфтетата от тревата. Майка ми се опита да го спре:
— Недей, ще ги изхвърлим. Кой знае какво има по тях…

Гостите започнаха да се разотиват. Баба ми ме дръпна настрани:
— Тая твоя приятелка е луда. Ще ти навлече само бели.

Не знаех какво да кажа. Вътре в мен бушуваха гняв, срам и тъга. Знаех, че Мария е страстна по новите си убеждения — от месеци споделяше статии за веганството във Facebook, караше ме да гледам клипове за животновъдството. Но никога не съм си представяла, че ще стигне дотук.

След като всички си тръгнаха, намерих Мария седнала на бордюра пред блока. Плачеше беззвучно.

— Защо го направи? — попитах я тихо.

Тя вдигна глава:
— Защото ми пука. За животните. За теб. Не мога да гледам как хората, които обичам, правят нещо толкова грешно.

— А за мен ти пука ли ти? За семейството ми? За нашето приятелство?

Тя замълча.

— Знаеш ли колко трудно беше да съберем всички? Баща ми работи по две смени, майка ми брои стотинките за месо… Това беше нашият начин да сме заедно. А ти го съсипа.

Мария избърса сълзите си:
— Може би вече не разбирам този свят. Може би ти не разбираш мен.

Седяхме дълго в тишина. Помня как уличните лампи хвърляха жълти петна по лицето ѝ. Помня как ръцете ѝ трепереха.

— Не исках да те нараня — прошепна тя.

— Но го направи.

На следващия ден всички в квартала говореха само за това. Съседката от третия етаж каза на майка ми:
— Вашата дъщеря с какви хора се събира! Срамота!

В училище ме гледаха странно. Някои ме подкрепяха: „Браво на Мария!“, други ме подиграваха: „Ще ядеш ли трева вече?“

Опитах се да говоря с Мария няколко пъти след това. Тя все повече се затваряше в себе си. Пишеше гневни постове в социалните мрежи, спореше с всички. Аз се чувствах предадена и объркана.

Една вечер я видях пред блока с нови приятели — момичета с расти и момчета с тениски „Go Vegan“. Смяха се шумно, а аз минах покрай тях като призрак.

Минаха месеци. Вече не си пишем. Понякога я виждам в магазина за био продукти или на протест пред общината. Понякога ми липсва онази Мария — момичето с луничките, което мечтаеше да стане ветеринар и обичаше бабините кюфтета.

Понякога се чудя: струва ли си едно убеждение да съсипе толкова години приятелство? Или просто порастването ни разделя по-естествено от всичко друго?

Какво мислите? Може ли приятелството да оцелее въпреки различията или някои рани никога не зарастват?