Когато Мария ме изгони на дивана – но това е моят апартамент!

– Стига, Георги! Не мога повече да търпя това! – гласът на Мария отекна в коридора, докато аз стоях с чаша студен чай в ръка и се чудех какво точно съм направил този път. Беше петък вечер, а аз се прибрах по-рано от работа, за да я изненадам с любимата ѝ мусака. Вместо усмивка и благодарност, получих поредната сцена.

– Какво има пак? – попитах уморено, опитвайки се да не повиша тон. – Не можеш ли поне веднъж да се прибереш и да не започнеш скандал?

– Скандал? – очите ѝ святкаха. – Ти наричаш това скандал? Аз само искам малко уважение! Ти си оставил чорапите си на масата в хола! И пак си забравил да изхвърлиш боклука!

В този момент осъзнах колко абсурдно звучи всичко. Това беше моят апартамент – купен с години труд и лишения. Бях го обзавел сам, всяка вещ носеше спомен. А сега, след година съвместен живот с Мария, се чувствах като гост в собствения си дом.

– Добре, ще ги прибера – казах тихо и тръгнах към хола. Но тя ме спря.

– Не, Георги. Тази вечер ще спиш на дивана. Имам нужда от пространство.

Стоях като вцепенен. Диванът? В моя апартамент? Погледнах я невярващо.

– Мария, това е моят дом. Не мислиш ли, че прекаляваш?

– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш! – изкрещя тя и тресна вратата на спалнята.

Останах сам в хола, стиснал чашата толкова силно, че почти я счупих. Седнах на дивана и се загледах в празното пространство пред себе си. Спомних си първите ни месеци заедно – как се смеехме до късно през нощта, как гледахме стари български филми и мечтаехме за бъдещето. Кога всичко се обърна?

Майка ми винаги ми казваше: „Георги, не позволявай на никого да ти стъпва на главата.“ Но аз обичах Мария. Исках да ѝ дам всичко – дори ключовете от дома си. Може би точно там сбърках.

На следващата сутрин я намерих в кухнята, облечена с моята тениска, приготвяща кафе. Изглеждаше спокойна, сякаш нищо не се беше случило.

– Добро утро – казах плахо.

– Добро утро – отвърна тя сухо. – Оставих ти кафе на масата.

Седнах срещу нея и дълго мълчахме. Накрая не издържах:

– Мария, така не може да продължава. Чувствам се като чужденец в собствения си дом.

Тя въздъхна тежко:

– И аз не съм щастлива, Георги. Имам чувството, че всичко тук е твое – мебелите, стените, дори въздухът. Аз съм просто гостенка.

– Но ти сама поиска да се нанесеш при мен! – възкликнах.

– Да, но никога не ме попита как се чувствам тук. Всичко е по твоите правила. Дори когато избираме пердета или килим, ти решаваш последната дума.

Замислих се. Може би наистина съм бил твърде властен. Може би съм искал да запазя контрола над единственото място, което наричам „дом“.

– Може би трябваше да говорим повече за това – казах тихо.

Тя кимна:

– Може би трябваше. Но сега… вече не знам дали има смисъл.

След този разговор нещата между нас станаха още по-студени. Започнахме да се разминаваме като непознати – тя прекарваше повече време при приятелки или в работа, а аз се затварях в себе си. Вечерите минаваха в тишина, нарушавана само от звука на телевизора или случайно изпусната чаша.

Една вечер баща ми ми звънна:

– Георги, как сте с Мария? Майка ти усеща, че нещо не е наред.

– Не знам, тате… Чувствам се изгубен. Все едно съм излишен в собствения си живот.

– Сине, домът не е само четири стени. Домът е там, където има уважение и разбиране. Ако ги няма – няма дом.

Думите му ме удариха като шамар. На следващия ден реших да поговоря открито с Мария.

– Мария, трябва да решим какво ще правим. Не мога повече така – нито ти си щастлива, нито аз.

Тя ме погледна със сълзи в очите:

– Може би е време всеки да поеме по своя път.

Сърцето ми се сви от болка, но знаех, че е права. Прегърнах я за последно и ѝ пожелах щастие.

Сега апартаментът ми е отново тих и подреден. Но понякога нощем чувам ехото от нейните стъпки по паркета и се чудя: Къде свършва любовта и започва самоуважението? Колко струва един дом без топлина?

А вие как бихте постъпили на мое място?