Когато Мъжът Ми Беше в Командировка, Свекърва Ми Ме Изгони: История за Предателство и Смелост

— Какво правиш още тук? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Беше шест сутринта, а аз стоях до прозореца с чаша чай, опитвайки се да събера сили за поредния ден без мъжа ми. Той беше в командировка в Пловдив вече трета седмица, а аз — сама с нея и сина ни, малкия Борис.

— Извинявай, събудих ли те? — прошепнах, макар че знаех, че не това е проблемът. Откакто останахме сами в апартамента на мъжа ми, Мария сякаш се беше превърнала в друг човек. Погледът ѝ беше студен, думите — остри, а всяко мое действие — грешно.

— Не ми се прави на невинна! — изсъска тя. — Ти си тук само защото синът ми е глупав и не вижда каква си всъщност. Но аз виждам! Виждам как мързелуваш по цял ден, как не можеш дори да сготвиш нормално!

Стиснах чашата по-силно. Вчера бях приготвила мусака, любимото ястие на мъжа ми, но Мария я беше изхвърлила в кофата с думите: „Това не е храна за хора.“

— Моля те, Мария, нека не се караме… Борис ще се събуди — опитах се да запазя спокойствие.

— Не ме интересува! — прекъсна ме тя. — Събирай си багажа и се махай оттук! Още днес!

Погледнах я невярващо. — Какво? Не можеш да ме изгониш! Това е и моят дом!

— Дом? Ти нямаш дом тук! Всичко това е на сина ми! Ако не си тръгнеш сама, ще извикам полиция!

В този момент Борис се разплака в стаята си. Сърцето ми се сви. Отидох при него, прегърнах го и се опитах да го успокоя. През това време Мария тропаше по вратата и крещеше: „Не си мисли, че ще ти позволя да разваляш живота на детето ми!“

След час вече събирах багажа си. Всяка дреха, всяка играчка на Борис ми тежеше като камък. Звъннах на мъжа си, Димитър, но той не вдигна. Оставих му съобщение: „Митко, майка ти ме изгони. Не знам къде да отида.“

Излязохме на улицата с Борис и две чанти. Беше студено, валеше ситен дъжд. Стояхме пред блока и не знаех накъде да тръгна. Родителите ми живееха в малко село до Велико Търново и нямаше как да стигна до тях сега. Приятелките ми бяха далеч или заети със своите семейства.

В този момент телефонът звънна. Беше Димитър.

— Какво става? Защо ми пишеш такива неща? — гласът му беше раздразнен.

— Митко… майка ти ме изгони. Стоя с Борис пред блока… Не знам какво да правя.

— Не преувеличавай! Сигурно сте се скарали пак. Върни се вътре и поговорете като хора!

— Не мога! Тя заключи вратата! — гласът ми трепереше.

— Добре… ще говоря с нея довечера. Намери къде да останеш дотогава.

Затвори. Останах сама на улицата с детето си и усещането за предателство ме заля като вълна. Не само свекърва ми ме беше изгонила — мъжът ми не повярва на думите ми.

Отидохме при една съседка — леля Пенка от третия етаж. Тя ни прие без въпроси, направи чай и даде на Борис бисквити.

— Знам какво е да живееш със свекърва — въздъхна тя. — И мен са ме гонили… Но ти си силна жена! Ще се справиш!

През следващите дни живяхме при леля Пенка. Димитър не се обади повече. Свекърва ми разказвала на всички съседи как съм я обиждала и как съм искала да й взема апартамента. Чувствах се унизена и сама.

Една вечер Борис попита:

— Мамо, кога ще си идем у дома?

Прегърнах го силно.

— Скоро, миличък… Обещавам ти.

Но знаех, че няма да е скоро. Започнах да търся работа и квартира. Намерих малка стая под наем близо до детската градина на Борис. Започнах работа като продавачка в кварталния магазин. Всеки ден беше борба — с парите, с умората, със страха дали ще се справя сама.

След месец Димитър се върна от командировка. Обади ми се:

— Защо не се прибра? Майка ми каза…

— Не ме интересува какво е казала майка ти! Аз преживях ада тук! Ако искаш семейство — ела при нас! Ако не — живей с майка си!

Той замълча дълго.

— Ще помисля…

Повече не го чух.

Минаха години. Борис порасна, аз станах по-силна от всякога. Научих се да разчитам само на себе си и да вярвам в собствената си стойност.

Понякога се питам: Защо най-близките ни хора могат да бъдат най-големите ни врагове? И дали някога ще спрем да търсим одобрението им?