Когато най-добрата ми приятелка се превърна в най-големия ми кошмар

– Не мога да повярвам, че го направи! – изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня. Чинията в ръцете ми се изплъзна и се разби на плочките. Мирисът на кафе и прясно изпечен хляб изведнъж стана тежък, почти задушаващ. Стоях срещу Мария, жената, която наричах сестра през последните двадесет години. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в тях нямаше срам – само някакво странно облекчение.

– Моля те, Деси… – прошепна тя, сякаш това можеше да промени нещо.

Но нека започна отначало. Аз съм Десислава, на 38 години, живея в Пловдив с мъжа си Ивайло и двете ни деца – Калина и Борис. Животът ни не беше идеален, но беше нашият живот – с малките радости и големите тревоги, с битовите скандали за сметките и сладките вечери пред телевизора. Мария беше част от всичко това. Познавахме се още от гимназията – тя беше момичето с най-широката усмивка и най-острия език. Преживяхме заедно първите любови, първите разочарования, дори първите ни стъпки в живота като майки.

Когато преди година Мария ми се обади разплакана посред нощ – мъжът ѝ я беше напуснал заради по-млада жена, а тя остана сама с дъщеря си – не се поколебах нито за миг. Поканих я да живее при нас, докато си стъпи на краката. Ивайло не възрази – винаги е бил човек с голямо сърце. Децата я приеха като леля Мария, а аз… аз бях щастлива, че мога да помогна.

Първите месеци всичко изглеждаше нормално. Мария помагаше вкъщи, готвеше невероятни мусаки и винаги имаше време за децата. Понякога вечер сядахме двете на балкона с по чаша вино и си спомняхме за младостта. Но после започнах да усещам нещо странно. Погледите между нея и Ивайло станаха по-дълги, по-наситени с нещо, което не можех да определя. Смехът им беше твърде лек, разговорите им – твърде лични.

Една вечер се прибрах по-рано от работа. Вратата на хола беше притворена. Чух как Мария се смее на нещо, което Ивайло ѝ казваше. Гласът му беше онзи – топлият, който използваше само за мен в началото на връзката ни. Сърцето ми се сви, но си казах: „Глупости! Това е Мария!“. Опитах да прогоня съмнението.

Седмици по-късно започнах да намирам дребни неща – червило върху чашата на Ивайло, въпреки че Мария твърдеше, че не носи такова; бележки с шеговити послания в джоба на якето му; парфюмът ѝ върху ризата му. Започнах да се чувствам като луда – да ровя из джобове, да проверявам телефона му, да подслушвам разговори. Всяка вечер заспивах с усещането, че губя почва под краката си.

Една сутрин Калина ме попита:
– Мамо, защо леля Мария спи в стаята на тате?

Светът ми се срина. Не знам как съм стигнала до кухнята онази вечер, когато ги заварих заедно – ръцете им преплетени, погледите виновни.

– Как можа? – прошепнах аз тогава. – Как можа да ми го причиниш?

Мария сведе глава:
– Не го планирахме… Просто се случи.

Ивайло стоеше като статуя – нито дума, нито извинение. Само тишина.

В следващите дни домът ни се превърна в бойно поле. Децата усещаха напрежението и плачеха нощем. Майка ми настояваше да изгоня и двамата. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. На работа едва се държах – колежките ме гледаха със съжаление.

Опитах да говоря с Ивайло:
– Защо? Не ти ли стигах? Не бях ли добра съпруга?

Той само поклати глава:
– Не знам… Всичко стана толкова бързо. Мария беше тук, разбираше ме…

– А аз? Аз къде бях? – извиках през сълзи.

Мария опита да ми обясни:
– Чувствах се сама… Ти беше толкова силна, а аз – толкова изгубена…

Не можех да простя. Не можех и да ги изгоня веднага – децата щяха да страдат още повече. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Къде сбърках? Какво пропуснах?“

Минаха месеци. Мария си намери квартира и се изнесе. Ивайло остана при нас, но между нас зееше пропаст. Децата все по-често питаха кога ще сме отново семейство като преди.

Днес стоя пред огледалото и виждам жена, която е загубила доверие – към приятелството, към любовта, към себе си. Питам се: „Можеш ли някога отново да повярваш? Кой е виновен – тя, той или аз?“

А вие как бихте постъпили? Може ли една предателска рана някога да зарасне напълно?