Когато никой не те чака: Между прошката и забравата

— Къде са те? — мислех си, докато гледах през прозореца на болничната стая, а дъждът се стичаше по стъклото. Беше последният ми ден в болницата след инсулта, който ме удари като гръм от ясно небе. Казвам се Димитър, на 52 години, и работя като медицинска сестра в неврологичното отделение на една от най-големите болници в Пловдив. През годините съм виждал много — болка, надежда, смърт, но никога не съм си представял, че ще бъда на мястото на пациентите, които изпращам у дома. И че когато дойде моят ред, няма да има кой да ме чака.

— Господин Димитров, готови ли сте? — попита ме младата санитарка Мария, докато ми подаваше якето. Усмихнах се насила, но вътре в мен всичко се късаше. — Да, Мария, готов съм. — А някой ще дойде ли да ви вземе? — попита тя, като се опита да не звучи съжалително. — Не, ще си хвана такси — отвърнах и се обърнах, за да не види сълзите ми.

Синът ми, Георги, не беше идвал нито веднъж. Жена ми, Елена, се обади само веднъж, колкото да попита кога ще ме изпишат. Дъщеря ми, Виктория, живее в София и от години не поддържаме връзка. Всичко започна преди пет години, когато майка ми почина и остави апартамента на мен. Тогава Елена настоя да го продадем и да си купим по-голямо жилище, но аз отказах. И оттогава между нас се появи пропаст, която с времето стана непреодолима.

В таксито на връщане към празния апартамент, гледах как капките дъжд се стичат по прозореца и си мислех за всички пропуснати моменти. За това как работата винаги беше на първо място, как пропуснах рождения ден на Георги, защото трябваше да остана за нощна смяна. Как не отидох на дипломирането на Виктория, защото тогава имах спешен случай в отделението. Винаги си казвах, че ще наваксам, че ще дойде време за семейството. Но времето изтече.

Когато отключих вратата, тишината ме удари като шамар. Апартаментът миришеше на застояло, а на масата имаше само бележка от Елена: „Оставила съм ти супа в хладилника. Ще се върна след работа.“ Дори не беше написала „Обичам те“ или „Радвам се, че си у дома“.

Седнах на дивана и се разплаках. За първи път от години. Не от болка, а от самота. Спомних си думите на един от пациентите ми: „Димитре, най-страшното не е болестта, а когато няма кой да ти държи ръката.“ Тогава не го разбирах напълно. Сега го усещах с всяка клетка на тялото си.

На следващия ден се опитах да се свържа с Георги. Звъннах му три пъти, но той не вдигна. Писах на Виктория във Viber: „Вики, тате е у дома. Липсваш ми.“ Отговор не получих. Вечерта Елена се прибра, хвърли чантата си на стола и без да ме погледне, каза:

— Ще вечеряш ли?
— Не съм гладен.
— Добре.

Това беше целият ни разговор. Две думи, които тежаха повече от всяка караница. Опитах се да започна разговор:

— Елена, можем ли да поговорим?
— Уморена съм, Димитре. Все едно нищо не се променя.

Замълчах. Какво можех да кажа? Че се страхувам да не остана сам? Че съжалявам за всичко пропуснато? Че искам да започнем отначало?

Дните минаваха бавно. Лекарите ми бяха казали да си почивам, но аз не можех да стоя без работа. Опитах се да готвя, да чистя, да гледам телевизия, но всичко ми изглеждаше безсмислено. Една вечер, докато седях на балкона и пушех, телефонът ми иззвъня. Беше Виктория.

— Тате? — гласът ѝ беше тих.
— Вики! Как си, мила?
— Добре съм. Чух, че си бил зле…
— Да, но вече съм по-добре. Много ми липсваш.
— И ти ми липсваш… — замълча за миг. — Може ли да дойда да те видя?
— Разбира се! Когато поискаш.

Сълзите ми потекоха отново. За първи път от много време усетих надежда. На следващия ден Виктория дойде. Прегърнах я силно и не исках да я пусна. Говорихме с часове — за детството ѝ, за мечтите ѝ, за това как съм я разочаровал. Признах ѝ всичко — че съжалявам, че съм бил твърде зает, че съм пропуснал важните моменти.

— Тате, аз ти прощавам — каза тя. — Но трябва и ти да си простиш.

Тези думи ме разтърсиха. Може би наистина трябваше да започна от себе си. Да простя на себе си за всичко пропуснато, за грешките, за гордостта.

С Елена нещата не се оправиха веднага. Но започнахме да говорим повече. Един ден тя ми каза:

— Димитре, може би и аз съм виновна. Може би и аз съм те отблъснала.
— Може би и двамата сме виновни — отвърнах. — Но ако искаш, можем да опитаме отново.

Започнахме да ходим заедно на разходки в парка, да гледаме стари снимки, да си спомняме хубавите моменти. Не беше лесно, но беше начало.

Георги така и не се обади. Понякога си мисля дали някога ще ми прости. Дали ще намери сили да се върне при мен. Но вече знам, че прошката започва от мен самия.

Сега, когато седя на балкона и гледам залеза над Пловдив, си задавам въпроса: Колко струва едно „Извинявай“? И дали някога ще можем да си простим напълно — на себе си и на другите? Как мислите вие?