Когато никой вече не те чака: Между прошката и забравата – Моята история от Пловдив

– Михаиле, събуди се! – гласът на сестра Мария ме изтръгна от съня. Очите ми се отвориха с усилие, а в гърдите ми се надигна познатата тежест. Беше последният ми ден в болницата след инсулта. Четири седмици, през които се учех отново да говоря, да движа ръката си, да не се страхувам от тишината. Четири седмици, през които чаках някой да дойде. Майка ми, брат ми, дори бившата ми жена – все някой. Но никой не дойде.

– Ще те изпишем след час. Има ли кой да те вземе? – попита Мария, докато ми помагаше да облека старото си яке.

– Не… ще взема такси – отвърнах тихо и се опитах да скрия треперенето на ръцете си.

В коридора миришеше на лекарства и кафе. Чувах смеха на другите пациенти, които ги посрещаха близки. Аз стоях до прозореца и гледах как слънцето се крие зад панелните блокове на Тракия. Спомних си последния разговор с брат ми – Георги. Беше преди година, когато баща ни почина. Карахме се за наследството, за апартамента в Кючук Париж. Тогава Георги ми каза: „Ти винаги си бил слабият, Михаиле. Вечно чакаш някой да те спаси.“

Сега нямаше кой да ме спаси.

Таксито ме остави пред входа на блока. Вратата хлопна зад мен и тишината ме удари като шамар. Качих се бавно по стълбите – асансьорът пак не работеше. В апартамента миришеше на застояло и самота. Седнах на леглото и заплаках. За първи път от години.

Минаха дни. Сутрин ставах рано, правех си кафе и гледах през прозореца как хората бързат за работа. Аз нямах сили да се върна в болницата като медицински брат. Ръката ми още трепереше, а думите идваха бавно. Понякога звънях на майка ми, но тя не вдигаше. Знаех, че ме обвинява за всичко – за развода с Даниела, за това че не съм останал при нея след смъртта на баща ни.

Една вечер телефонът звънна. Беше Даниела.

– Михаиле… чух какво ти се е случило. Добре ли си?

Гласът ѝ беше чужд, студен.

– Добре съм… или поне така казвам на себе си – отвърнах.

– Не знам дали има смисъл да говорим… Но ако имаш нужда от нещо за децата…

– Децата не искат да ме виждат – прекъснах я. – Знам го.

– Те са объркани… Всички сме объркани.

Затворих телефона и се почувствах още по-самотен.

В следващите седмици започнах да излизам навън. В парка срещнах баба Станка от съседния вход.

– Михаиле, къде изчезна толкова време? – попита тя.

– Болен бях…

– Всички сме болни по нещо, чедо. Но човек трябва да си прости първо на себе си.

Думите ѝ ме удариха като гръм. През нощта не можах да заспя. Мислех за всичко, което бях изгубил – семейството, работата, приятелите. Мислех за това как винаги съм чакал някой друг да направи първата крачка към мен.

Една сутрин реших да отида до болницата и да говоря с началника на отделението – доктор Костадинов.

– Михаиле, радвам се да те видя! Как си?

– Не знам… Искам да опитам пак. Мога ли?

Докторът ме погледна дълго.

– Ще ти дам шанс, но трябва да докажеш първо на себе си, че можеш.

Започнах с леки смени – помагах на пациентите с храненето, сменях превръзки, слушах историите им. Виждах в очите им същата самота, която усещах в себе си.

Един ден при мен дойде млада жена – Виктория, чиято майка беше пациентка в отделението.

– Благодаря ви за всичко, което правите за мама – каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Аз съм тук, защото някой трябваше да бъде до мен… когато аз имах нужда – отвърнах тихо.

Вечерта се прибрах и написах писмо до брат ми:

„Георги,
Знам, че между нас има много неизказани думи и болка. Но аз вече не мога да живея с тази тежест. Прощавам ти за всичко и моля и ти да ми простиш.“

Не знам дали ще ми отговори някога. Но почувствах облекчение.

Днес пак работя в болницата. Все още съм сам вкъщи вечер, но вече не се страхувам от тишината. Научих се да прощавам – първо на себе си, после на другите.

Понякога се питам: Ако никой вече не те чака у дома, струва ли си да продължиш? Или може би истинският дом е там, където най-накрая си простил? Как мислите вие?