Когато огледалото се обърне: Историята на една семейна битка с килограмите и предразсъдъците

– Пак ли ще ядеш толкова късно? – гласът на Димитър проряза тишината в кухнята, докато аз отчаяно ровех в хладилника за нещо сладко. Беше 22:30, а денят ми бе минал в безкрайно тичане между децата, прането и готвенето. Погледнах го – седеше на дивана с дистанционното в ръка, коремът му се подаваше изпод тениската, но очите му бяха вперени в мен с онзи познат укор.

– Не мога да спя гладна, Мите – отвърнах тихо, но той само изсумтя.

– Ако се движеше повече, нямаше да имаш този проблем. Погледни се! Преди беше толкова хубава…

Тези думи ме удряха като студен душ всяка вечер. Вече не ги броях – бяха станали част от ежедневието ми. Бях на 34, майка на две деца, безработна от две години след съкращенията в шивашкия цех. Димитър работеше като шофьор на камион и често се прибираше уморен и раздразнен. Но най-много ме болеше не умората му, а това, че не виждаше колко се старая.

С времето килограмите ми се увеличиха – първо пет, после десет… Спрях да се гледам в огледалото. Започнах да избягвам срещи с приятелки, дори майка ми забеляза промяната.

– Мариела, какво става с теб? – попита ме тя веднъж по телефона. – Не си излизала от седмици.

– Нищо ми няма, мамо. Просто съм уморена.

Истината беше, че се срамувах. Срамувах се от себе си, от тялото си, от това, че не мога да угодя на мъжа си. А той не пропускаше случай да ми го напомни.

– Ако не отслабнеш, ще спра да те водя навсякъде – каза ми веднъж пред децата. – Не искам хората да си мислят, че съм женен за лелка.

Сълзите ми потекоха безшумно. Децата ме гледаха уплашено. Тогава реших – трябваше да променя нещо. Не заради него, а заради себе си.

Започнах да търся работа. Не беше лесно – повечето обяви искаха млади момичета или опит, който вече нямах. Но един ден получих обаждане от супермаркета в квартала – търсеха касиерка. Започнах веднага.

Първите седмици бяха ад – краката ме боляха, ръцете ми трепереха от умора. Но усещах как нещо в мен се събужда. Започнах да се движа повече, храната вече не беше утеха, а просто необходимост. Килограмите започнаха бавно да изчезват.

Димитър не беше доволен.

– Сега пък няма кой да гледа децата! – караше се той всяка вечер. – Вечерята не е готова навреме, вкъщи е разхвърляно…

– Мите, правя всичко възможно – отвръщах аз. – Искам да работя, да се чувствам полезна.

– Полезна? На кого? На себе си ли? Аз имам нужда от жена вкъщи!

Вече не плачех. Бях твърде изморена за сълзи. Но усещах как между нас се появява пропаст.

Минаха месеци. Аз отслабнах с 15 килограма. Колежките ми правеха комплименти, дори клиентите забелязваха промяната.

– Мариела, сияеш! Как го постигна? – питаха ме те.

– Просто започнах да мисля за себе си – усмихвах се аз.

А Димитър… той започна да се променя. Вечерите прекарваше пред телевизора с биричка и чипс. Коремът му растеше с всеки изминал месец. Започна да се оплаква от болки в кръста и коленете.

Една вечер го чух да говори по телефона с приятел:

– Не знам какво става… Мариела стана друга. А аз… май съм качил бая килца.

За първи път го видях уязвим. Но вместо да потърси помощ или подкрепа, той стана още по-ядосан и затворен.

– Сега ти ще ми казваш какво да ям ли? – изригна веднъж, когато му предложих салата вместо пържени картофи.

– Не, просто искам да си добре…

– Остави ме! Ти си мислиш, че си по-добра от мен вече!

В този момент разбрах – проблемът не е бил никога в килограмите ми. Проблемът беше в нас двамата, в липсата на уважение и подкрепа.

Децата усещаха напрежението. Синът ни започна да се затваря в себе си, дъщеря ни плачеше без причина.

Една вечер седнахме тримата на масата без Димитър. Той беше излязъл с приятели.

– Мамо, защо тате винаги е ядосан? – попита ме малката Мария.

– Понякога хората са тъжни и не знаят как да го покажат – казах й аз и я прегърнах силно.

Мина още време. Димитър напълня още повече. Започнаха здравословни проблеми – високо кръвно, диабет… Лекарят му каза ясно:

– Ако не промениш начина си на живот, ще стане лошо.

Той обаче не слушаше никого. Вината за всичко хвърляше върху мен.

– Ако беше по-добра жена, нямаше да съм такъв! – крещеше той една вечер.

Тогава взех решение – подадох молба за развод.

Беше най-трудното нещо в живота ми. Но знаех, че ако остана, ще изгубя себе си напълно.

Днес живея сама с децата в малък апартамент под наем. Работя все още като касиерка, но вече не се срамувам от себе си. Понякога срещам Димитър на улицата – погледът му е празен и уморен.

Питам се: Колко често позволяваме на чуждите думи да определят стойността ни? И кога най-накрая ще разберем, че любовта започва първо от нас самите?