Когато Петър и майка му бяха на пазара, аз събрах багажа и избягах при мама – Историята на една майка, която се осмели да напусне невидимия затвор

– Мамо, защо плачеш? – тихичко ме попита малката Ива, докато притискаше любимото си плюшено мече до гърдите си.

Сълзите ми се стичаха по бузите, а ръцете ми трепереха, докато натъпквах дрехите ни в стария куфар. Вече не помнех кога за последно се усмихнах истински. Петър и майка му бяха излезли на пазара – както всяка неделя. Този път обаче нямаше да ги чакам да се върнат. Сърцето ми биеше лудо, а в главата ми ехтяха думите му от предната вечер:

– Ти нищо не разбираш! Ако не беше майка ми, досега да сме умрели от глад! За какво си ми ти, освен да гледаш детето?

Петър не беше лош човек. Или поне така си повтарях години наред. Но с времето думите му станаха по-остри, погледът му – по-студен. Майка му – леля Мария – винаги беше там, за да подчертае колко съм неспособна. „Това не е чисто!“, „Не си възпитала детето!“, „Петър заслужава по-добра жена!“ – думите ѝ се забиваха като игли в кожата ми.

Първите години след сватбата живеехме в малката гарсониера на Петър. Беше тясно, но имахме мечти. После се роди Ива и всичко се промени. Петър настоя да се преместим при майка му – „ще ни е по-лесно, ще помага с детето“. Аз се съгласих, защото нямах друг избор. Майка ми живееше в другия край на града, а баща ми почина още когато бях дете.

Скоро разбрах какво означава да си чужда в собствената си къща. Всяко мое действие беше наблюдавано и критикувано. Петър работеше по цял ден, а вечер се прибираше уморен и раздразнен. Ако нещо не беше наред – вечерята, дрехите, детето – вината беше моя. Майка му само наляваше масло в огъня.

– Не можеш ли поне веднъж да направиш супата като хората? – изсъска тя една вечер.
– Остави я, мамо – каза Петър, без да ме погледне. – Тя толкова си може.

В такива моменти усещах как се смалявам. Превръщах се в сянка на самата себе си. Започнах да избягвам огледалото – не исках да виждам жената, в която се превръщах.

С приятелките ми почти не поддържах връзка. Когато някоя от тях се обаждаше, Петър се дразнеше: „Какво толкова имаш да им разказваш? По-добре виж детето!“ Постепенно спрях да излизам сама. Дори до магазина ходех с Ива или с леля Мария.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона:
– Не знам докога ще я търпя… Ако не беше Ива, досега да съм я изгонил.

Тогава разбрах – вече не ме обича. Може би никога не ме е обичал истински. Бях просто удобство – някой, който да готви, чисти и гледа детето.

Седмици наред мислех какво да правя. Майка ми усещаше, че нещо не е наред:
– Ели, добре ли си? Гласът ти е различен… Ако имаш нужда от помощ, знаеш къде съм.

Но аз се срамувах. Как да ѝ кажа, че животът ми се е превърнал в кошмар? Че мъжът, когото избрах, ме унижава всеки ден?

В онази неделя сутрин Петър и майка му излязоха рано за зеленчуци. Седях на леглото с Ива и усещах как въздухът в стаята тежи като олово.

– Мамо, кога ще отидем при баба? – попита Ива с надежда.
– Скоро, мило… Много скоро.

Тогава взех решението. Събрах дрехите ни на бързо, взех документите и малко пари от скритото чекмедже. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

– Трябва да тръгваме сега – казах на Ива и я прегърнах силно.

Излязохме тихо през задната врата. По улиците беше празно и тихо – само гълъбите кълвяха трохи пред блока. Повиках такси и казах адреса на майка ми с треперещ глас.

Когато стигнахме до нейния вход, тя вече ни чакаше на прозореца. Видя ни и слезе тичешком.

– Ели! Какво става? Добре ли сте?
– Мамо… Не мога повече там… Не мога…

Прегърна ме силно и аз избухнах в плач като дете.

Вечерта лежах на старото си легло в детската стая. Ива спеше до мен, а аз гледах тавана и се чудех как ще продължа напред. Знаех, че Петър ще звъни, ще крещи, ще ме обвинява пред всички роднини и съседи. Знаех, че ще трябва да започна всичко отначало – работа, квартира, нов живот за мен и Ива.

Но за първи път от години усещах лекота в гърдите си. Свобода. Дори страхът от утрешния ден не можеше да я засенчи.

Сега ви питам: Колко жени още трябва да минат през това? Кога ще спрем да търпим заради „доброто на детето“ или „какво ще кажат хората“? Ще намеря ли сили да изградя нов живот за мен и дъщеря ми?