Когато полубрат ми се появи след погребението и ми отне всичко, което обичах

– Не може да бъде! – изкрещях, когато вратата се затвори зад гърба на адвоката. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми бушуваше гняв, какъвто не бях изпитвала никога досега. Беше късен ноемврийски следобед, а в апартамента на родителите ми – вече само мой по документи – се носеше мирис на студено кафе и стари спомени.

Преди шест месеца погребах майка си и баща си. Катастрофа. Един миг невнимание на магистралата край Пловдив и светът ми се срина. Останах сама в големия панелен апартамент в Кюстендил, с малко спестявания и още по-малко надежда. Но тогава поне имах покрив над главата си и някаква илюзия за сигурност.

Днес обаче всичко това изчезна. Защото преди два часа на вратата позвъни човек, когото никога не бях виждала. Представи се като Георги – син на баща ми от първия му брак. Полубрат. Дойде с адвокат и куп документи.

– Здравей, Мария – каза той с глас, в който не долових никаква топлина. – Съжалявам за загубата ти. Но трябва да поговорим за наследството.

Седнахме около масата, на която още стояха чашите от сутрешното кафе. Адвокатът започна да обяснява: според закона Георги има право на половината от всичко – апартамента, вилата край Рилския манастир, дори стария москвич в гаража. Баща ми никога не ми беше казвал за него. Никога не беше споменавал за друг живот, друга жена, друго дете.

– Това е абсурд! – извиках през сълзи. – Тук съм израснала! Това е моят дом!

Георги ме погледна студено:
– Законът е закон. Не съм виновен, че баща ни е мълчал.

В следващите дни всичко се разви като кошмарен сън. Георги настоя да продадем апартамента и вилата – „за да разделим справедливо“. Аз нямах къде да отида. Работех като учителка по литература в местното училище – заплата едва стигаща за сметките. Спестяванията на родителите ми се стопиха за погребението и дълговете им към банката.

Всяка вечер седях сама в хола и се чудех какво да правя. Приятелите ми се разпръснаха след погребението – всеки със своите грижи. Сестра ми по майчина линия живееше в Германия и можеше само да ми изпрати няколко окуражителни съобщения във Viber.

Една вечер Георги дойде отново, този път сам.
– Мария, не искам да сме врагове – каза тихо. – Но имам семейство, деца… Трябват ми парите.
– А аз? Къде да отида? – прошепнах.
Той сви рамене:
– Не знам… Може би ще намериш начин.

Седмици наред обикалях агенции за недвижими имоти, търсех евтини квартири под наем. Всички бяха скъпи или в ужасно състояние. В училище започнаха да ме гледат със съжаление – слуховете се разнесоха бързо. Директорката ме извика:
– Мария, ако имаш нужда от помощ…
– Благодаря, ще се справя – излъгах.

В един момент започнах да се чудя дали има смисъл да се боря. Да заведа дело? Адвокатът каза, че шансът е минимален – законът е на страната на Георги. Останах с малка сума след продажбата на апартамента – колкото за няколко месеца живот в гарсониера в крайните квартали на София.

Преместих се сама, с два куфара и няколко кашона книги. Вечерите бяха най-тежки – тишината ме притискаше като мокро одеяло. Понякога си мислех за родителите си с гняв: защо са крили истината? Защо не са уредили нещата така, че да не остана на улицата?

Една сутрин получих писмо от Георги:
„Извинявай за всичко. Надявам се някой ден да ми простиш.“
Смачках листа и го хвърлих в кошчето.

Минаха месеци. Научих се да живея с малкото, което имам. Започнах да давам частни уроци по литература на ученици от квартала – парите не стигаха, но поне имах усещането, че съм полезна. Понякога вечерях с възрастната съседка баба Станка – тя беше единствената, която ме изслушваше без да съди.

– Знаеш ли, Марийче – каза тя веднъж, докато пиехме чай на балкона ѝ, – животът е като книга: понякога главите са тъжни, но трябва да ги прочетеш докрай.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад… Бих ли променила нещо? Бих ли простила на Георги? Или на родителите си?

Сега стоя пред прозореца на малката си стая и гледам светлините на града. Още боли. Но вече знам: домът не е място, а хората и спомените, които носиш със себе си.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да намери сили да прости и да започне отначало след такава загуба?