Когато разбрах, че съм изгубил всичко заради нея: Изповедта на един баща

– Не ме гледай така, Мария! – гласът ми трепереше, а в очите ѝ гореше онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам жив. Сега в него имаше само болка и презрение. – Моля те, не прави това по-трудно, отколкото вече е.

Тя не каза нищо. Само се обърна и излезе от стаята, оставяйки ме сам сред кашоните с дрехи и снимки – нашите снимки, нашето минало. Чувах как дъщеря ми Виктория плаче в стаята си, а синът ми Даниел се беше заключил в банята. Бях решил да напусна семейството си заради друга жена – Лилия. Вярвах, че тя е моето спасение от рутината, от сивотата на ежедневието. Но сега, когато стоя тук, с куфар в ръка и празно сърце, осъзнавам колко жестоко съм се лъгал.

Всичко започна преди две години. Работех като счетоводител в малка фирма в Пловдив. Животът ми беше подреден – дом, семейство, стабилност. Но нещо липсваше. Вечерите минаваха в мълчание пред телевизора, разговорите с Мария бяха сведени до „Как мина денят ти?“ и „Кой ще вземе децата от училище?“. Чувствах се невидим, ненужен.

Тогава срещнах Лилия – новата колежка. Тя беше всичко, което Мария вече не беше: млада, жизнерадостна, с безкрайни мечти и заразителен смях. Започнахме да излизаме на обяд заедно, после на кафе след работа. Първоначално си казвах, че е просто приятелство. Но скоро се оказах в плен на чувствата си.

– Не мога да продължавам така – казах една вечер на Мария. – Не съм щастлив. Имам нужда от промяна.

Тя ме гледаше невярващо. – Какво говориш? Имаме семейство! Децата те обожават!

– Знам… – прошепнах. – Но вече не мога.

Тогава не осъзнавах какво причинявам на всички около мен. Бях заслепен от идеята за ново начало. Оставих Мария и децата, преместих се при Лилия в малкия ѝ апартамент в Кючук Париж. Първите месеци бяха като сън – страстни нощи, смях до зори, обещания за бъдеще.

Но реалността бързо ме застигна. Лилия се оказа различна от жената, която познавах в офиса. Беше капризна, ревнива и често ми напомняше, че съм оставил всичко заради нея. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще измие чиниите, защо не ѝ обръщам достатъчно внимание, защо още плащам издръжка на децата.

Една вечер се прибрах уморен от работа и я заварих да плаче.

– Не мога повече! – извика тя. – Чувствам се като резерва! Ти мислиш само за тях!

– Те са ми деца! Какво очакваш?

– Да избереш! Или аз, или те!

Тогава разбрах колко съм се заблудил. Опитах се да говоря с Мария, но тя вече беше затворила сърцето си за мен. Виктория не ми вдигаше телефона, а Даниел ме гледаше с омраза при всяка среща.

Майка ми спря да ми говори. Баща ми само поклащаше глава и казваше: „Синко, някои грешки не се поправят.“

С Лилия нещата се разпаднаха окончателно след година и половина. Тя си тръгна една сутрин без дума – остави ключа на масата и изчезна от живота ми така внезапно, както се беше появила.

Останах сам в празния апартамент. Всяка вечер гледах старите снимки на децата си и се чудех какво бих дал да върна времето назад. Опитах да потърся прошка от Мария.

– Не мога да ти простя – каза тя тихо. – Не след всичко това.

Виктория ме погледна със сълзи в очите:

– Защо ни остави? Как можа?

Нямаше какво да кажа. Нямаше оправдание.

Днес живея сам. Работя повече от всякога, но парите не топлят душата ми. Понякога срещам стари приятели по улиците на Пловдив – някои ме поздравяват неловко, други просто ме подминават. В кварталния магазин хората шушукат зад гърба ми.

Понякога се чудя дали някой друг би постъпил като мен. Дали има прошка за такива като мен? Или някои грешки наистина са непоправими?

Кажете ми… ако бяхте на мое място, щяхте ли да рискувате всичко заради една илюзия? Или щяхте да останете и да се борите за семейството си?