Когато синът ми избра мечтата пред сигурността: Историята на една майка и нейната смелост

– Ти луд ли си, Даниеле? – гласът ми трепереше, а чашата с чай в ръката ми изведнъж натежа. – Как можеш да изоставиш всичко, което си постигнал? Банката, стабилната заплата, служебната кола…

Даниел стоеше срещу мен, с онзи спокоен поглед, който винаги ме е изкарвал извън нерви, когато спорим. Беше петък вечер, а в кухнята миришеше на мусака и тревога. Мъжът ми, Стефан, се беше свил в ъгъла на масата и мълчеше, както винаги, когато не искаше да взема страна.

– Мамо, не мога повече – каза тихо Даниел. – Не съм щастлив там. Всяка сутрин се будя с усещането, че не живея своя живот. Искам да снимам. Това ме кара да се чувствам жив.

– Снимки? – почти се изсмях. – Снимките не плащат сметките! Какво ще кажат хората? Как ще се издържаш? Ами ипотеката?

– Ще се оправя. Имам малко спестявания. Ще започна с малки проекти, ще участвам в конкурси…

– Това са глупости! – прекъснах го. – Ти си възрастен мъж, не дете! Не можеш да си позволиш такива рискове!

Даниел въздъхна и се загледа през прозореца към тъмната улица. В този момент осъзнах, че вече не мога да го спра. Беше взел решението си.

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото до Стефан, който само въздъхваше тежко и мълчеше. В главата ми се въртяха картини: Даниел без работа, без пари, без бъдеще… А аз – майка му – какво ще кажа на съседките? На колежките в училище? „Синът ми напусна банка, за да стане… фотограф.“

Минаха месеци. Даниел се изнесе от апартамента си и заживя под наем в една малка гарсониера в Лозенец. Работеше по разни сватби и кръщенета, снимаше портрети на деца в детски градини. Понякога идваше вкъщи с фотоапарата си и ни показваше снимки – усмихнати лица, залези над Витоша, улични музиканти… Аз само кимах и се опитвах да изглеждам заинтересована.

Една вечер го чух да говори по телефона:

– Да, госпожо Иванова, ще ви изпратя снимките до края на седмицата… Да, разбирам… Благодаря ви за доверието!

Затвори и въздъхна. Погледна ме с уморени очи.

– Мамо, понякога е трудно. Но поне знам защо се боря.

Не казах нищо. В мен бушуваше страх и яд – защо не може просто да бъде като всички останали?

Година по-късно всичко се промени за мен. В училището, където работех като учителка по литература вече 25 години, започнаха съкращения. Директорката ме повика:

– Мария, трябва да намалим щата… Знаеш как е с бюджета…

Излязох от кабинета й като вцепенена. Цял живот бях учила децата да следват мечтите си, а сега аз самата се страхувах да направя крачка в неизвестното.

Седях вкъщи и гледах празния си дневник. Стефан само мълчеше и цъкаше с език.

– Ще си намериш друга работа – каза една вечер той. – Може би в частно училище?

Но аз не исках повече да преподавам по същия начин. Винаги съм мечтала да пиша – разкази, есета… Но никога не съм имала смелостта.

Една вечер седнах до Даниел на балкона.

– Сине… – започнах плахо. – Как разбра, че трябва да рискуваш?

Той се усмихна леко:

– Просто почувствах, че ако не опитам сега, ще съжалявам цял живот.

Думите му ме удариха като гръм. Прекарах нощта в писане – първо плахо, после все по-уверено. Изпратих един разказ на конкурс за нови български автори. Не спечелих награда, но получих покана за участие в литературен клуб.

С времето започнах да публикувам текстове онлайн. Получавах коментари от непознати хора: „Точно така се чувствам!“, „Благодаря ви за искреността!“

Даниел продължаваше със снимките си. Един ден получи покана за изложба в малка галерия на Шишман. Отидохме цялото семейство. Гледах снимките му – обикновени хора по софийските улици, стари жени на пазара, деца с балони… И тогава разбрах: той беше намерил своето място.

Вкъщи седнахме на масата заедно.

– Мамо – каза Даниел тихо – гордея се с теб.

Погледнах го през сълзи.

– А аз с теб, сине.

Сега знам: сигурността е важна, но понякога смелостта е по-ценна. Защо толкова често се страхуваме да последваме мечтите си? Колко от нас са готови да рискуват всичко заради това, което обичат?