Когато синът ми нарече свекърва ми „мамо“: История за болката, прошката и търсенето на себе си

– Мамо, може ли да наричам баба Мария „мамо“? – гласът на Петър прониза въздуха като нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в тесто за баница, а сърцето ми се сви така силно, че едва не изпуснах купата. Погледнах го – седеше на масата, с невинните си кафяви очи, които търсеха одобрение.

– Какво каза? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Петър се сви в стола си.

– Ами… баба Мария винаги е тук, тя ме води на училище, готви ми… Ти все работиш… – думите му се разляха като студена вода по гърба ми.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Всичките години учене, борба за стипендии, безсънните нощи в университета – всичко това го правех за него. За да има по-добро бъдеще. Но ето че сега, когато най-сетне имах стабилна работа като адвокат в София, синът ми искаше да нарича свекърва ми „мамо“.

– Петре, аз съм ти майка! – изкрещях. – Само аз! Разбра ли?

Той се разплака и избяга в стаята си. Чух как трясна вратата. Седнах на стола и се разтреперих. Сълзите ми капеха в тестото.

Вечерта Мария дойде да ни види. Винаги беше тук – помагаше с Петър, готвеше, чистеше. След смъртта на мъжа ми – нейния син – тя стана опората ни. Но аз никога не можах да я приема напълно. Винаги усещах сянката ѝ над мен – че не съм достатъчно добра майка, че не мога да се справя сама.

– Какво става? Защо Петър плаче? – попита тя, като влезе.

– Попитай го – отвърнах студено.

Тя ме изгледа внимателно. – Знам, че ти е трудно. Но детето има нужда от любов, не от караници.

– Не ми казвай какво има нужда синът ми! – избухнах. – Ти винаги си тук, винаги го глезиш! Аз работя за него, а ти… ти просто си тук!

– Ако това е проблем, мога да спра да идвам – каза тя тихо.

– Може би трябва! – изкрещях.

Тя си тръгна без дума повече. В апартамента настъпи тишина, която тежеше като олово.

Седмици наред Петър беше затворен в себе си. Не говореше много с мен. Виждах го как гледа през прозореца към блока отсреща, където живееше Мария. Веднъж го чух да шепне на плюшеното си мече: „Мамо…“ Не знаех дали говори на мен или на нея.

Работата ме затрупваше още повече. Колегите ми завиждаха за успехите – спечелих голямо дело срещу строителна фирма, но у дома се чувствах като провалена майка. Майка ми по телефона само повтаряше: „Трябваше да останеш учителка тук, в Пловдив. Пари не са всичко.“

Една вечер се прибрах по-рано и заварих Петър да гледа стари снимки. На една от тях бяхме тримата – аз, той и Мария – на морето в Созопол. Усмихвахме се истински. Седнах до него.

– Липсва ли ти баба? – попитах тихо.

Той кимна.

– А аз? Липсвам ли ти?

– Ти винаги си заета… – прошепна той.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко досега. Прегърнах го и заплакахме заедно.

На следващия ден реших да отида при Мария. Тя отвори вратата с уморено лице.

– Може ли да поговорим? – попитах.

Седнахме на масата ѝ, покрита с дантелена покривка и чаша чай от липа.

– Извинявай – казах. – Бях несправедлива към теб. Страх ме е… че ще загубя сина си.

Мария сложи ръка върху моята.

– Никой не може да ти вземе мястото в сърцето му. Но той има нужда и от мен. Аз съм само баба му.

– Понякога се чувствам ненужна… Като че ли всичко правя грешно.

– Всички майки го чувстват така понякога. Но ти си силна жена. Позволи си да бъдеш и уязвима пред него.

Върнах се у дома с нова решителност. Започнах да прекарвам повече време с Петър – разходки в Южния парк, домашни вечери без телефон и лаптоп. Оставих Мария отново да идва у дома ни, но този път я приех като съюзник, не като враг.

Един ден Петър ме прегърна силно и прошепна: „Обичам те, мамо.“

Сълзите ми потекоха отново, но този път бяха от облекчение.

Сега често се питам: Колко често допускаме гордостта и страховете ни да разрушат най-ценното? Дали някога ще се научим истински да прощаваме и да приемаме помощта на другите?