Когато свекървата избра дъщеря си пред мен и сина ми – история за болката от семейното пренебрежение

– Не мога, Мария, наистина съм много изморена. Вече не съм на годините си, не мога да тичам след малко дете – гласът на свекърва ми, Цветана, звучеше уморено, но и някак категорично. Стоях на прага на кухнята ѝ, държейки на ръце тримесечния си син Борис, а в очите ми се четеше отчаяние.

– Само за няколко часа, Цвети… Имам нужда да отида на лекар. Не искам да го влача с мен по болници… – гласът ми трепереше, но тя само поклати глава.

– Не мога, Мария. Съжалявам. Вече не издържам на шум и бъркотия. Ще се оправиш сама, ти си млада.

Излязох от апартамента ѝ със свито сърце. По пътя към вкъщи Борис заспа в количката, а аз не можех да спра да мисля за думите ѝ. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да се подкрепя – особено когато става дума за дете. Мъжът ми, Петър, работеше по цял ден и рядко можеше да ми помогне. Родителите ми бяха в друг град. Останах сама с всичко – безсънните нощи, коликите, тревогите.

Минаха месеци. Борис растеше, аз се учех да бъда майка без ничия помощ. Свикнах с умората и самотата. Но болката от отказа на Цветана не ме напускаше. Всеки път, когато я виждах, усещах хлад между нас. Петър се опитваше да ме успокои:

– Майка ми е възрастна, Мария. Не ѝ се сърди. Просто вече няма сили.

Опитвах се да повярвам в това. Докато един ден не чух новината – сестрата на Петър, Елена, е бременна. Всички бяха във възторг. Цветана сияеше от щастие.

– Ще ставам баба пак! – хвалеше се тя пред всички съседи.

Когато Елена роди малката Виктория, Цветана буквално се преобрази. Всеки ден беше при тях – носеше супи, готвеше, чистеше, разхождаше бебето в парка. Виждах я как бута количката с Виктория под прозорците ни и се смее с други баби.

Една вечер Петър се прибра мрачен.

– Майка ми е при Елена всеки ден… Помага ѝ с всичко.

– А на нас? – попитах тихо.

Той само сви рамене.

В мен се надигна гняв и болка. Защо за мен нямаше сили? Защо Борис не заслужаваше същата обич? Дали защото аз не съм ѝ дъщеря? Или защото не съм достатъчно добра снаха?

Спрях да ходя при Цветана. Не я канех у дома. Борис растеше без баба си – виждаше я само по празници, когато тя идваше за малко и бързаше да си тръгне.

Един ден срещнах Елена пред блока. Тя буташе Виктория в количката, а Цветана вървеше до нея с усмивка.

– Мария! – извика Елена весело. – Мамо, виж Борис как е пораснал!

Цветана го погледна бегло и каза:

– Да, хубаво момче е станал…

После се обърна към Виктория и започна да ѝ гука.

Тогава не издържах.

– Защо никога не поиска да гледаш Борис? – попитах я директно.

Тя замръзна за миг.

– Мария… Аз… Просто…

– Просто какво? Защо за Виктория имаш сили, а за Борис не?

Елена ме изгледа стреснато.

– Моля те…

– Не, искам да знам! – гласът ми трепереше от сълзи.

Цветана въздъхна тежко.

– Елена е сама… Мъжът ѝ е в чужбина. Тя няма никого тук…

– А аз? Аз също нямах никого! – извиках през сълзи.

Тя замълча. После прошепна:

– Не знаех как да ти помогна… Ти винаги изглеждаше силна…

Погледнах я невярващо. Толкова ли е лесно да пренебрегнеш нечия болка само защото изглежда силен?

Вечерта разказах всичко на Петър. Той мълча дълго.

– Може би майка ми никога няма да разбере какво ти причини… Но ти си страхотна майка, Мария. Борис има теб.

Думите му ме утешиха малко. Но празнотата остана.

Години по-късно Борис вече беше ученик. Цветана остаря още повече и започна да търси компанията ни по-често. Но между нас остана невидима стена. Болката от онези първи години не изчезна.

Понякога си мисля: дали някога ще мога да ѝ простя напълно? Дали някой друг е преживявал подобно разочарование от най-близките си хора? Какво бихте направили на мое място?