Когато свекървата стане съквартирант: Моят живот с нея и нейните разбирания

„Мария, пак ли си оставила чиниите в мивката? Какво ще кажат хората, ако видят това?“ – гласът на свекърва ми, Пенка, отекна из тесния коридор на нашия двустаен апартамент в Люлин. Беше 7:30 сутринта, а аз вече усещах как напрежението се надига в гърдите ми. Мъжът ми, Стефан, се преструваше, че не чува, докато обуваше обувките на дъщеря ни Виктория за детската градина. Пенка стоеше на прага на кухнята, ръцете ѝ бяха скръстени, а погледът – остър като нож.

„Мамо, ще ги измия след малко. Виктория закъснява за градина“, опитах се да прозвуча спокойно, макар че вътре в мен клокочеше гняв. Откакто Пенка се нанесе при нас преди две години, домът ни вече не беше наш. Но най-лошото тепърва предстоеше.

Преди месец Пенка доведе у дома Димитър – нейният нов приятел. „Той няма къде да отиде, Мария! Какво ще кажат хората, ако го оставя на улицата?“, настоя тя. Стефан се опита да възрази, но Пенка винаги намираше начин да го накара да замълчи. Димитър беше мълчалив, сив мъж с навика да пуши на балкона и да оставя фасове по перваза. Откакто се появи, апартаментът стана още по-тесен – не само физически, но и емоционално.

Вечерите ни вече не бяха тихи. Пенка и Димитър гледаха новините на висок глас, коментираха политиката и постоянно спореха за цените в магазина. Аз се опитвах да помогна на Виктория с домашните ѝ задачи в спалнята, но през тънките стени се чуваше всяка дума.

Една вечер, докато миех чиниите (отново), чух как Пенка шепне на Стефан:
– Твоята жена не умее да поддържа ред. Ако аз не бях тук, всичко щеше да е в хаос.
– Мамо, Мария прави каквото може… – опита се да я защити той.
– Не ме учи ти мен! Аз съм гледала три деца сама! – отсече тя.

Сълзите напираха в очите ми. Чувствах се като чужденка в собствения си дом. Стефан беше между чука и наковалнята – обичаше майка си, но виждаше как страдам. А Виктория започна да се буди нощем и да пита защо баба ѝ винаги е ядосана.

Една събота сутрин Димитър реши да поправя крана в банята. Без да пита никого, затвори водата за целия апартамент. Тъкмо бях намазала Виктория със сапун и изведнъж водата спря.
– Какво става? – извиках през вратата.
– Димитър ремонтира! – провикна се Пенка от кухнята.
– Можеше поне да предупреди! – ядосах се аз.
– Не се карай! Той прави всичко за нас! – изсъска тя.

Започнах да усещам как губя контрол над живота си. Всяка дреболия беше повод за спор: кой ще ползва пералнята първи, кой ще готви, кой ще чисти банята. Липсваше ми тишината, липсваше ми усещането за дом.

Една вечер Стефан ме прегърна тихо:
– Знам, че ти е трудно… Но какво можем да направим? Мама няма къде да отиде.
– А аз? Аз къде да отида? – прошепнах през сълзи.

Започнах да мечтая за малко пространство само за нас тримата. Да вечеряме спокойно, без коментари за това как съм нарязала салатата или защо Виктория не яде домати. Но всяка сутрин ме посрещаше същата реалност: Пенка с нейните забележки и Димитър с неговото мълчаливо присъствие.

Един ден получих писмо от майка ми от Пловдив: „Мария, ела за уикенда с Виктория. Ще ви бъде добре.“ Стефан ме подкрепи: „Отидете. Аз ще поговоря с мама.“

Влакът към Пловдив беше като глътка въздух. Майка ми ни посрещна с усмивка и топла баница. За първи път от месеци спах спокойно. Разказах ѝ всичко – за Пенка, за Димитър, за усещането, че съм изгубила себе си.

– Марийче, трябва да говориш със Стефан. Това не е живот. Ти имаш право на щастие – каза тя твърдо.

Когато се върнахме в София, апартаментът ми се стори още по-малък. Стефан ме чакаше на вратата:
– Говорих с мама… Ще търсим решение. Не мога повече да гледам как страдаш.

Тази вечер седнахме всички заедно. За първи път казах на глас всичко, което ме боли:
– Не мога повече така. Имаме нужда от пространство. Имаме нужда от спокойствие за Виктория… и за нас самите.

Пенка мълча дълго. После каза:
– Ще помисля…

Не знам какво ще стане утре. Но знам едно: заслужавам дом, в който да дишам свободно. А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да търпите или щяхте да се борите за своето място под слънцето?