Когато свекървата ти стане враг: Историята на една майка, обвинена несправедливо

— Какво си сложила в чая на детето? — гласът на свекърва ми, Станка, проряза утринната тишина като нож. Стоеше на прага на кухнята с ръце на кръста, очите ѝ — две ледени топки, вперени в мен.

— Чай от лайка, както винаги — отвърнах тихо, опитвайки се да не треперя. — Какво друго да сложа?

— Не ме лъжи, Мария! — повиши тон тя. — Мирише странно. Аз знам какво правиш. Всички знаят.

Това беше началото на края. Още от първия ден, когато се запознахме, Станка ме гледаше с подозрение. На първата ни семейна вечеря ме попита в прав текст дали съм имала връзки с наркомани и дали някога съм била арестувана. Тогава се засмях нервно, мислейки си, че е някаква шега. Но не беше. За нея аз бях чужда, заплаха за сина ѝ и внучето ѝ.

Мъжът ми, Петър, винаги се опитваше да балансира между нас. „Майка ми е трудна жена“, казваше той. „Но ще свикне с теб.“ Не свикна. С всяка година ставаше по-лошо. Винаги намираше повод да ме уязви — че не готвя като нея, че не чистя достатъчно добре, че детето ни е твърде шумно или твърде тихо.

Но най-страшното дойде онази пролетна сутрин. Бяхме сами вкъщи с малкия Даниел, когато на вратата се почука силно. Отворих и видях две жени с папки и сериозни лица.

— Госпожо Георгиева? — попита едната. — Социални услуги. Получихме сигнал за възможна злоупотреба с вещества във вашия дом.

Светът ми се срина. Не разбирах какво става. Даниел стоеше до мен, държейки се за полата ми.

— Това е някаква грешка! — извиках. — Никога не съм докосвала нищо подобно!

Те поискаха да огледат дома ни, да говорят с детето, да видят аптечката ни. Чувствах се гола и безпомощна пред тези непознати жени, които решаваха съдбата ми за минути.

След като си тръгнаха, телефонът ми иззвъня. Беше Станка.

— Казах ти, че ще те разоблича — прошепна тя със задоволство. — Никой няма да ти повярва. Всички знаят какви ги вършиш.

Петър се прибра по-късно същия ден и ме намери разплакана на пода в кухнята.

— Какво е станало? — попита той уплашено.

— Майка ти ме докладва на социалните! — изкрещях през сълзи. — Казала е, че съм наркоманка!

Видях как лицето му пребледня. За първи път не знаеше какво да каже.

Следващите седмици бяха ад. Социалните идваха често, разпитваха съседите ни, проверяваха всичко. Даниел започна да се буди нощем с писъци, страхувайки се, че ще го вземат от мен.

Майка ми дойде от провинцията да ми помага. Плачеше заедно с мен.

— Как може една жена да направи това на друга майка? — питаше тя отчаяно.

Петър се опита да говори със Станка.

— Майко, това е лудост! — извика той по телефона. — Мария никога не би направила такова нещо!

— Ти си заслепен! — отвърна тя студено. — Ще видиш истината рано или късно.

В един момент започнах да се съмнявам във всичко — в себе си, в брака си, в бъдещето си. Дали някога ще мога да живея спокойно? Дали синът ми ще помни тези дни?

След месец социалните затвориха случая. Не намериха никакви доказателства срещу мен. Но белегът остана.

Станка никога не се извини. Продължи да идва у дома ни, сякаш нищо не е станало. Аз вече не можех да я гледам в очите.

Една вечер седнах до Петър и го попитах:

— Какво ще стане с нас? Ще живеем ли винаги в страх от собственото си семейство?

Понякога се чудя: колко далеч може да стигне една майка в името на контрола? И кога любовта към семейството преминава границата и се превръща в омраза?