Когато светлината угасне: Историята на Надежда от Перник

– Мамо, ще има ли днес закуска? – гласът на малкия Петърчо пронизва тишината като нож. Стискам очи по-силно, сякаш ако не ги отворя, светът ще изчезне. Но той не изчезва. Миризмата на евтин прах за пране и влажните стени на панелката в Перник са тук, реални и безмилостни.

– Ще има, маме, само да стана – излъгах. В хладилника има само две яйца и малко кисело мляко. Вчера пак не ми платиха навреме в шивашкия цех. А днес е петък – денят, в който трябва да платя тока. Поглеждам към телефона – 12 пропуснати обаждания от банката.

Ставам бавно, усещам как коленете ми треперят. Петърчо и сестра му Мария ме гледат с надежда. Те не знаят, че баща им няма да се върне. Или може би знаят, но не смеят да питат. Откакто хванах Стефан с онази жена от квартала – Даниела, животът ми се превърна в кошмар. Не съм спала истински оттогава.

– Мамо, кога ще се върне тати? – пита Мария с онзи нежен гласец, който ме кара да се разпадам отвътре.

– Скоро, миличка – пак лъжа. Защото как да ѝ кажа истината? Че баща ѝ избра друга? Че ни остави с дългове и празен хладилник?

В кухнята разбивам яйцата и ги пържа на слаб огън. Миризмата на изгоряло ме кара да се разплача. Не мога повече. Не искам повече. Но трябва – заради тях.

Телефонът звъни пак. Този път е майка ми.

– Наде, пак ли плачеш? – гласът ѝ е строг, но загрижен.

– Не, мамо, всичко е наред.

– Знам те аз. Ела довечера с децата. Ще направя баница.

– Благодаря ти…

Затварям и се чувствам още по-зле. Не искам да бъда бреме за никого. Майка ми е пенсионерка с 400 лева пенсия. Как да ѝ кажа, че нямам пари за хляб?

Следобедът минава в мълчание. Децата рисуват на масата, а аз гледам през прозореца към сивото небе над Перник. Спомням си времето, когато мечтаех за голямо семейство и уютен дом. Сега имам само тишина и страх.

Вечерта тръгваме към майка ми пеша – нямам пари за автобус. По улиците е студено, хората бързат към домовете си. Срещаме съседката леля Гинка.

– Наде, как си, мила?

– Добре съм…

Тя ме гледа със съжаление. Знае всичко – в малкия град нищо не остава скрито.

Влизаме у майка ми. Мирише на баница и топлина. Децата се хвърлят към баба си, а аз сядам на ръба на леглото и се разплаквам без звук.

– Наде, трябва да говориш със Стефан – казва майка ми тихо вечерта.

– За какво? Той вече не е част от живота ни.

– Децата имат нужда от баща си…

– А аз? Аз имам ли нужда от него? След всичко?

Майка ми мълчи. Знам, че е права, но не мога да простя.

На следващия ден Стефан звъни на вратата ни. Стои с наведена глава и носи торба с продукти.

– Наде… Може ли да поговорим?

Децата се втурват към него. Сърцето ми се къса.

– Защо дойде?

– Защото съжалявам… Защото не мога без вас…

– Късно е…

Той стои на прага като изгубено куче.

– Моля те… Поне заради децата…

Поглеждам го и виждам в очите му страх и вина. Но и обич – онази стара обич, която някога ни свързваше.

Сядаме на масата тримата – аз, той и майка ми. Започва тежък разговор за миналото, за грешките, за бъдещето.

– Ще помогна с парите – казва Стефан тихо.

– Не става дума само за пари…

Майка ми ни гледа със сълзи в очите.

Вечерта лежа до децата си и ги прегръщам силно. Не знам какво ще стане утре. Не знам дали ще простя на Стефан или ще остана сама завинаги. Но знам едно – трябва да продължа напред заради тях.

Понякога животът ни хвърля в бездната и ни оставя там сами със страховете си. Но може би точно тогава намираме сили да изплуваме.

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили или бихте избрали самотата?