Когато успехът разделя: Историята на Мария и Петър

– Не мога повече така, Мария! – гласът на Петър трепереше, а очите му горяха от нещо между гняв и отчаяние. Беше късен петък вечер, а аз тъкмо се прибирах от поредната среща с клиенти. В ръката си държах новия си лаптоп – подарък от фирмата заради отличните ми резултати този месец.

– Какво значи „не можеш повече така“? – отвърнах, опитвайки се да не повиша тон. Вече усещах как напрежението се надига в гърдите ми, като вълна, която заплашва да ме залее.

Петър се обърна рязко и тресна чашата си на масата. – Значи ти си вече голямата работа, а аз… аз съм просто някакъв си учител по математика в кварталното училище! Всички говорят за теб – майка ти, баща ти, дори съседите! А аз? Кой съм аз до теб?

Замълчах. Не защото нямах какво да кажа, а защото думите му ме боляха. Винаги съм се гордяла с Петър – той беше човекът, който ме подкрепяше, когато започвах като стажантка в рекламна агенция. Той беше този, който ми носеше чай посред нощите, когато работех до късно. Но сега… сега сякаш между нас стоеше невидима стена.

– Петре, ти си всичко за мен – прошепнах. – Но това, че имам успехи в работата, не значи, че ти си по-малко важен. Не мога да се извинявам за това, че се развивам.

Той се засмя горчиво. – Развиваш се? Ти летиш! А аз… аз оставам тук. Виждаш ли ме изобщо?

В този момент осъзнах колко дълбоко е раната му. Не беше само заради парите или признанието. Беше заради усещането, че губи мястото си до мен.

Седнах до него и хванах ръката му. – Петре, кажи ми какво искаш. Какво мога да направя?

Той дръпна ръката си и стана. – Искам да избираш! Или работата ти, или мен! Не мога повече да гледам как се превръщаш в някой друг.

Светът ми се срина в този миг. Изборът между любовта и мечтите ми винаги ми е изглеждал като нещо далечно, като сюжет от някой сериал. А сега беше моята реалност.

След този разговор мълчахме дни наред. Всяка сутрин закусвахме в тишина, а вечерите прекарвахме в различни стаи. Майка ми забеляза промяната и една неделя дойде на гости.

– Миме, какво става между вас? – попита тя тихо, докато белеше картофи на кухненската маса.

– Не знам, мамо… – прошепнах и усетих как сълзите напират в очите ми. – Петър не може да приеме успеха ми. Казва, че го засенчвам.

Майка ми въздъхна тежко. – Мъжете понякога са като деца. Искат да са герои в очите на жените си. Но ти не си виновна, че си амбициозна.

– А ако го загубя? – попитах я със задавен глас.

– Ако те обича истински, ще намери начин да бъде до теб. Ако не… може би не е твоят човек.

Думите ѝ ме разтърсиха. Прекарах цялата нощ в мисли. Спомних си първата ни среща с Петър – беше пролетен следобед в Цар-Симеоновата градина. Тогава той ме разсмя с глупави шеги и ми обеща винаги да ме подкрепя.

Но хората се променят. Животът ги променя.

На следващия ден го намерих на балкона с чаша кафе.

– Петре… трябва да говорим.

Той кимна мълчаливо.

– Не мога да избера между теб и работата си. Това съм аз – амбициозна, борбена… Ако ме обичаш, ще ме приемеш такава.

Той ме погледна дълго и тежко.

– Не знам дали мога… Чувствам се малък до теб.

– Не трябва да се чувстваш така! Аз не искам да съм над теб. Искам да сме заедно, рамо до рамо.

Той замълча дълго. После прошепна:

– Дай ми време…

Минаха седмици на напрежение и несигурност. Петър започна да излиза по-често с приятели, а аз се затворих в работата си още повече. Една вечер го чух да говори по телефона с баща си:

– Тя вече не е същата… Не знам дали мога да живея така.

Сърцето ми се сви от болка. Реших да поговоря с него открито.

– Петре, ако не можеш да приемеш коя съм станала, може би трябва да се разделим…

Той ме погледна със сълзи в очите.

– Обичам те, Мария… Но не знам дали мога да бъда мъжът до теб.

В този момент разбрах – понякога любовта не е достатъчна. Понякога трябва да избереш себе си.

Днес живея сама в малкия ни апартамент под тепетата. Работя усилено и продължавам напред. Понякога вечер усещам липсата му като празнота в гърдите си. Но знам, че не мога да се откажа от себе си заради никого.

Чудя се… Колко от вас са били изправени пред такъв избор? Трябва ли жената винаги да плаща цената на собствения си успех?