Когато внучката ми спря да ми пише: Истината, която не исках да видя

– Защо не ми вдигаш телефона, Мария? – гласът ми трепереше, докато за пореден път набирах номера на снахата си, Десислава. Вече седмица не можех да се свържа с внучката си Ива. Откакто навърши дванайсет и ѝ подарихме първия ѝ телефон, тя ми пишеше почти всеки ден: „Бабо, какво правиш? Кога ще дойдеш?“ А сега – тишина.

– Ох, Мария, Ива е много заета с училище. Знаеш как е сега – уроци, домашни, курсове… – отговори Десислава с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна, че питам.

Но нещо в гласа ѝ този път беше различно. Не беше просто раздразнение – беше студенина. Усетих я като нож в гърдите си. Опитах се да се усмихна през сълзите си, докато държах телефона:

– Ако има нужда от помощ с уроците, аз съм тук. Знаеш, че винаги съм помагала…

– Не е нужно – прекъсна ме тя. – Ще се справим сами.

Затвори. Останах в кухнята си, загледана в чашата с чай, която вече беше изстинала. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Какво съм направила? Защо изведнъж станах излишна?

Синът ми, Георги, винаги беше между нас – опитваше се да балансира. Но напоследък и той избягваше разговорите с мен. Когато го попитах защо Ива не ми пише, той само въздъхна:

– Мамо, не се меси толкова много. Децата растат.

Но аз познавам внучката си. Познавам я по-добре от всеки друг. Помня как плачеше на рамото ми, когато падна от колелото си в парка до „Южния“. Как заспиваше до мен на дивана, докато ѝ четях приказки за Баба Яга и Кума Лиса. Не беше възможно просто да ме забрави така.

Започнах да ходя по-често до блока им в „Младост“. Стоях пред входа и чаках да я видя поне за миг. Един ден я срещнах на стълбите – беше с раница и слушалки в ушите.

– Иве! – извиках тихо.

Тя ме погледна за миг, после бързо сведе очи.

– Бабо… нямам време…

– Само за малко… Кажи ми как си…

– Мама каза да не говоря с теб… – прошепна тя и побягна нагоре по стълбите.

Сърцето ми се сви. Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Мама каза…“ Какво съм направила? Защо Десислава настройва детето срещу мен?

На следващия ден отидох при сестра ми Катя. Тя винаги казваше истината право в очите:

– Мария, ти си прекалено добра с тях. Все им помагаш – гледаш децата, готвиш им, чистиш им… А те? Виждаш ли благодарност?

– Но аз го правя заради Ива…

– А може би някой се чувства застрашен? Може би Десислава ревнува от връзката ти с внучката?

Тази мисъл ме прониза като мълния. Никога не бях се замисляла, че мога да бъда проблемът. Започнах да си припомням дребни случки: как Десислава се намръщи, когато Ива поиска да остане при мен за уикенда; как ме прекъсваше, когато разказвах стари семейни истории; как настояваше тя да води Ива на лекар, въпреки че аз винаги съм била тази, която я е гледала като бебе.

Реших да говоря открито с Георги. Поканих го на вечеря у дома.

– Георги, кажи ми истината. Защо Десислава не иска да виждам Ива? Какво съм направила?

Той дълго мълча. После каза тихо:

– Мамо… Деси мисли, че прекалено много се месиш във възпитанието на Ива. Че я разглезваш. Че ѝ говориш неща за нашето семейство, които не иска тя да знае.

– Какви неща? – попитах разтреперана.

– За баща ти… За трудното ни детство… За това как сме живели бедно…

Почувствах се като престъпник. Та нима трябва да крия миналото си от внучката? Нима трябва да забравя коя съм?

– Георги… Аз само исках Ива да знае откъде идва. Да разбере колко сме се борили…

– Деси не го вижда така. Моли те да спреш.

След този разговор всичко стана още по-студено. Не получавах покани за рождени дни или празници. На Коледа оставих подарък пред вратата им – никой не ми се обади дори да благодари.

Седях сама на масата си и гледах снимките на Ива по стените – усмихната, щастлива, малка… Сега тя беше далечна, недостъпна.

Една вечер получих съобщение във Viber: „Бабо, липсваш ми.“ Сърцето ми подскочи от радост. Писах веднага: „И аз ти липсваш! Кога ще се видим?“ Но повече отговор не получих.

Минаха месеци. Приех болката като част от живота си. Започнах да ходя на разходки в Борисовата градина сама. Там срещнах други баби – всички имаха свои истории за отчуждени деца и внуци. Говорехме с часове за това как времената са се променили, как младите вече не ценят старите хора.

Но аз все още вярвах, че един ден Ива ще ме потърси отново. Че ще поиска да чуе историите ми, да усети топлината на ръцете ми.

Понякога се питам: Къде сбърках? Трябваше ли да мълча повече? Или просто времената са такива и бабите вече нямат място в живота на своите внуци?

А вие как мислите? Може ли една баба да бъде твърде обичаща? Или просто някои истини са прекалено тежки за новото поколение?