Когато внучката ми спря да ми пише: Историята на една баба, която изгуби връзка със семейството си

– Защо не ми вдигаш телефона, Мария? – гласът ми трепереше, докато държах слушалката и чаках отговор. Беше вторник вечер, а аз вече трета седмица не бях чувала гласа на внучката си. Преди това всеки ден получавах съобщения: „Бабо, кога ще дойдеш?“, „Бабо, направи ли мекици?“. Сега – тишина.

Снахата ми, Даниела, вдигна след дълго звънене. – Ох, извинявай, Мария е много заета със задачите си. Знаеш как е в шести клас – уроци, домашни…

– Но аз само исках да чуя гласа ѝ – промълвих тихо. – Може ли да ѝ предадеш, че я обичам?

– Разбира се – отвърна тя сухо и затвори.

Седнах на дивана и се загледах в снимката на Мария, която държах на шкафа. Усмихваше се широко, с онези лунички по носа, които наследи от мен. Сърцето ми се сви. Не беше нормално дете, което до вчера ме търсеше всеки ден, изведнъж да спре да го прави.

Мъжът ми, Иван, влезе в стаята и ме погледна загрижено.

– Пак ли мислиш за Мария?

– Не мога да спра. Нещо става…

– Даниела сигурно е права. Децата растат, имат си свои работи.

– Не е това. Познавам си внучката.

Започнах да си припомням последните ни срещи. Последния път, когато бях у тях, Мария беше необичайно мълчалива. Опитах се да я прегърна за довиждане, но тя се дръпна и избяга в стаята си. Даниела само повдигна рамене: „Пубертет.“

Но нещо не ми даваше мира. Реших да отида до тях без предупреждение. Купих любимите ѝ кроасани и тръгнах пеша през квартала. Когато звъннах на вратата, отвори Даниела.

– А, ти ли си… – лицето ѝ помръкна. – Не сме ти казали ли? Мария е на уроци по английски.

– Ще я изчакам – казах твърдо и прекрачих прага.

В хола беше тихо. По масата бяха разхвърляни учебници и тетрадки. Седнах и зачаках. След десет минути чух стъпки по коридора. Мария се появи с раница на гърба и ме погледна стреснато.

– Бабо…

– Здравей, слънчице! – усмихнах се и протегнах ръце.

Тя се поколеба, после се приближи и ме прегърна набързо.

– Как си?

– Добре съм – отвърна тихо и започна да рови из раницата си.

– Защо не ми пишеш вече? Притесних се…

Тя ме погледна виновно, после хвърли бърз поглед към майка си.

– Много домашни имам…

Даниела прекъсна неловката тишина:

– Мария трябва да учи сега. Може би е по-добре да си тръгваш.

Излязох от апартамента с натежало сърце. По пътя към вкъщи плаках като дете. Не можех да разбера какво съм направила погрешно.

След няколко дни реших да говоря със сина ми – Георги. Изчаках го след работа пред блока им.

– Георги, трябва да поговорим сериозно – започнах.

Той въздъхна уморено:

– Мамо, моля те…

– Какво става с Мария? Защо не ми позволяваш да я виждам?

Той замълча дълго, после каза:

– Не е толкова просто… Даниела мисли, че прекалено много се месиш във възпитанието ѝ. Казвала си ѝ какво да яде, какво да облича… Тя се чувства засегната.

Почувствах се като ударена с мокър парцал.

– Аз само исках най-доброто за Мария! Винаги съм ви помагала! Когато беше болна, аз стоях до нея по цели нощи! Когато вие работехте до късно, аз я взимах от училище!

Георги ме погледна тъжно:

– Знам… Но Даниела е майка ѝ. Иска сама да решава за детето си.

Върнах се у дома разбита. Иван ме прегърна:

– Може би трябва да дадеш малко време…

Но времето само задълбочи пропастта между нас. Спрях да получавам дори поздравителни картички за рождения си ден. На Коледа изпратиха подарък с куриер.

Съседките започнаха да шушукат:

– Какво става с теб и внучката ти? Защо не идва вече?

Срамувах се да кажа истината. Чувствах се ненужна и изоставена.

Една вечер получих съобщение във Viber: „Бабо, липсваш ми.“ Сърцето ми подскочи от радост. Писах веднага: „И ти ми липсваш! Кога ще се видим?“ Но отговор не последва.

На следващия ден Даниела ми звънна:

– Моля те, не пиши повече на Мария без мое знание.

Гласът ѝ беше студен като лед.

– Но тя сама ми писа!

– Не искам повече намеса от твоя страна!

Затворих телефона и избухнах в сълзи. Иван ме прегърна безмълвно.

Минаха месеци. Всяка сутрин гледах снимката на Мария и се питах къде сбърках. Дали прекалено много съм обичала? Или просто съм искала да бъда част от живота ѝ?

Един ден получих писмо по пощата – истинско писмо! Почеркът беше детски: „Бабо, обичам те! Мама не ми позволява често да ти пиша, но ти си най-добрата баба на света.“

Държах листа в ръце и плаках дълго. Разбрах, че любовта ни не може да бъде прекъсната напълно – дори когато възрастните правят грешки.

Сега живея с надеждата, че един ден ще мога отново да прегърна внучката си без страх и забрани. Чудя се: Кога семейството ни ще намери сили за прошка? И дали някога ще бъда отново нужна така, както преди?