Когато всички си тръгнаха: Историята на Вера и нейния син Никола

– Вера, пак ли ще ходиш по болници? – гласът на майка ми прозвуча остро, докато стоях до входната врата с чантата на Никола в ръка. – Не виждаш ли, че само го мъчиш? Остави го да си почине у дома!

Стиснах зъби. Не исках да плача пред нея. Никола беше в стаята си, слаб и блед, но очите му светеха с онази надежда, която само децата могат да носят. Беше на шест, а вече познаваше болничните коридори по-добре от детската площадка пред блока.

– Мамо, той има нужда от лечение – прошепнах. – Ако не опитаме всичко…

– Всичко? – прекъсна ме тя. – Ти вече си сама! Баща му избяга, брат ти не иска да чуе за вас, а аз… Аз не мога повече да гледам как се съсипваш!

Затворих вратата след себе си, преди да избухна. В асансьора прегърнах Никола и му обещах, че ще се боря докрай. Но вътре в мен се надигаше страхът: ами ако всички са прави? Ако наистина го измъчвам напразно?

В болницата миришеше на дезинфектант и отчаяние. Сестрите ме познаваха по име. Понякога ми се струваше, че съм станала част от инвентара – онази майка с болното дете, която никога не се усмихва. Лекарят, д-р Георгиев, ме погледна с умора:

– Вера, знаеш, че правим всичко възможно. Но трябва да си подготвена…

– Не ми казвайте пак това! – прекъснах го. – Никола ще се оправи. Трябва да се оправи.

Той само въздъхна и се обърна към Никола:

– Как си, шампионе?

– Добре съм – отвърна синът ми с тънко гласче. – Кога ще мога пак да играя футбол?

Д-р Георгиев не отговори веднага. Погледна ме с онзи поглед, който казва повече от всякакви думи.

Вкъщи беше още по-тежко. Майка ми мълчеше цял ден, а когато говореше, беше само за да ме упрекне:

– Защо не поиска помощ от социалните? Защо не оставиш Никола при мен? Ти не можеш да се справиш сама!

– Той е мой син! – извиках една вечер, когато чашата преля. – Ще се боря за него докрай!

– А кой ще се бори за теб? – прошепна тя и излезе от стаята.

Започнах да усещам как приятелите ми се отдръпват. Първо спряха да звънят, после престанаха да питат как сме. На рождения ден на Никола дойдоха само две деца от блока – другите родители явно ги беше страх от „болестта“. Седяхме тримата на масата с малка торта и свещичка. Никола духна свещта и прошепна:

– Мамо, защо никой не ни обича вече?

Сърцето ми се разкъса. Прегърнах го силно и му казах, че най-важното е да сме заедно.

Но нощем плачех сама в кухнята. Гледах снимките от времето, когато бяхме семейство – аз, Никола и баща му Петър. Той си тръгна още при първата диагноза. Каза, че не може да понесе болката. Остави ни с купища сметки и празни обещания.

Една вечер майка ми ме намери с глава върху масата.

– Вера… – гласът ѝ беше по-мек от обикновено. – Не искам да страдаш така.

– Не мога да го оставя! – изхлипах.

– Знам… Но понякога любовта боли повече от всичко друго.

Тогава разбрах: останах сама не защото хората не ме обичат, а защото ги е страх. Страх ги е от болестта, от болката, от безсилието.

Дните минаваха в битки с институции, лекари и със собствените ми съмнения. Понякога нямах пари за лекарства и храна едновременно. Работех нощем като чистачка в близкия супермаркет, а денем тичах по болници. Съседите шушукаха зад гърба ми:

– Горката Вера… Сама жена с болно дете…

Но никой не предложи помощ.

Една сутрин Никола ме попита:

– Мамо, ще умра ли?

Погледнах го в очите и излъгах:

– Не, миличък. Ще оздравееш и ще играеш футбол пак.

Той се усмихна и заспа спокойно.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се кога животът ни стана толкова труден. Кога хората спряха да бъдат хора? Защо семейството ми се разпадна точно когато имах най-голяма нужда от него?

Сега знам: понякога най-голямата сила идва от самотата. От това да продължиш напред въпреки всичко.

А вие как бихте постъпили на мое място? Дали бихте имали сили да останете до края или бихте избягали като всички останали?