Когато защитих мира на нашето семейство: Коледа, която преобърна всичко

– Не мога да повярвам, че пак идват! – изкрещях на глас, докато гледах през прозореца как старата Лада на чичо Стефан спира пред блока. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатата тежест. Беше Бъдни вечер – онази свята нощ, когато уж трябва да сме заедно, да си простим и да се обичаме. Но за мен това беше нощта, в която миналото ни настигна.

Майка ми, Елена, се опита да ме успокои:
– Моля те, Мария, нека поне днес да няма скандали. Те са ни роднини…
– Роднини? – прекъснах я аз. – Къде бяха, когато татко лежеше в болницата? Къде бяха, когато ти плачеше всяка вечер? Сега се сетиха да дойдат – с подаръци и усмивки, сякаш нищо не е било.

Вратата се отвори с трясък и в хола нахлуха чичо Стефан и леля Цвета, с двете си пораснали деца – Даниел и Ива. Всички се прегръщаха шумно, а аз стоях в ъгъла и стисках зъби. Спомените ме връхлетяха като буря: онези години, когато останахме сами след смъртта на баща ми, когато никой от тях не ни потърси, не ни помогна. А сега – сякаш сме най-близки приятели.

– Марийче, колко си пораснала! – изписка леля Цвета и ме прегърна силно. Миришеше на скъп парфюм и чуждестранни цигари. – Толкова съжаляваме за всичко… Знаеш ли, животът е труден за всички.

– Да, особено когато си сам – отвърнах студено.

Майка ми ме изгледа укорително. Седнахме на масата. Свещите горяха, бобът къкрише в глинения съд, а навън снегът тихо покриваше улицата. Но вътре в мен бушуваше буря.

– Мария, защо си толкова затворена? – намеси се Даниел. – Ние сме семейство. Виж колко хубаво е да сме заедно.

– Семейство? – повторих аз. – Семейството е там, когато имаш нужда от него. Не само по празници.

Настъпи тягостна тишина. Майка ми се опита да смени темата:
– Да си кажем наздраве за здравето и новото начало!

Но аз не можех да преглътна горчилката. Всяка дума на роднините ми звучеше фалшиво. Спомних си как майка ми продаваше златния си синджир, за да платим сметките; как аз работех след училище в кварталната бакалия; как никой не се обади дори да попита дали имаме нужда от нещо.

– Мамо, не мога повече – прошепнах й тихо. – Не искам тези хора тук.

Тя ме хвана за ръката:
– Моля те, Мария… Поне тази вечер…

Но аз вече бях взела решение. Станах рязко от масата:
– Извинете ме, но не мога да седя тук и да се преструвам. Не мога да забравя всичко, което преживяхме сами.

Чичо Стефан се намръщи:
– Момиче, животът е такъв. Всеки си има проблеми. Не можеш цял живот да държиш обида.

– Може би не мога – отвърнах му. – Но мога да избера кой да бъде част от живота ми.

Майка ми заплака безшумно. Леля Цвета се опита да ме прегърне отново:
– Марийче, моля те…

– Не! – извиках аз. – Трябваше да сте тук тогава! Не сега!

Излязох на балкона и затворих вратата след себе си. Студът ме прониза до кости, но поне можех да дишам. Гледах светлините на града и се чудех: защо хората се връщат само когато имат нужда от прошка? Защо трябва винаги ние да прощаваме?

След малко майка ми дойде при мен.
– Знам, че ти е тежко – каза тя тихо. – Но ако не простим, ще останем сами.

– По-добре сами, отколкото с хора, които ни нараняват – отвърнах аз.

Тази Коледа беше различна. Не защото имаше скандал или сълзи, а защото за първи път защитих себе си и майка ми. За първи път казах „не“ на фалшивите усмивки и празните обещания.

Роднините си тръгнаха рано сутринта – обидени и мълчаливи. Майка ми беше тъжна, но в очите й видях разбиране и облекчение.

Седнахме двете на дивана с чаша чай и тя ме прегърна силно.
– Понякога трябва да избереш между мира у дома и мира с другите – каза тя.

Замислих се: струва ли си да пазим традициите на всяка цена? Или е по-важно да защитим себе си и близките си от хората, които ни нараняват?

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да простите или бихте защитили мира у дома?