Кой ми открадна живота?

— Как можа? — гласът ми трепереше, докато стоях на прашния паркинг на бензиностанцията в покрайнините на Пловдив. Слънцето прежуряше, а в ушите ми кънтеше смехът им — на Петър, бившия ми съпруг, и на Мария, най-добрата ми приятелка от детството. Те не ме бяха видели още. Стоя там, стиснала дръжката на колата, и се чудя дали да избягам или да ги изправя пред истината.

Преди месец подписахме развода. Петър и аз — 25 години заедно, две пораснали деца, апартамент в Кючук Париж и спомени, които вече не боляха. Или поне така си мислех. Разделихме се цивилизовано — без скандали, без викове. „Просто се изчерпахме“, казахме си. Мария беше до мен през цялото време. Тя ми носеше чай, когато плачех нощем, тя ме убеждаваше, че животът продължава. А сега я виждах как се смее на шегите на Петър, докато той й държи ръката така, както някога държеше моята.

Върнах се у дома като призрак. Апартаментът беше тих — децата учеха в София и Варна. Седнах на дивана и се загледах в снимките по стените: семейни ваканции в Равда, Коледи с родителите ни, Мария на рождения ми ден с огромна торта. Всяка снимка беше като нож в гърдите ми.

Телефонът иззвъня — Мария. Не вдигнах. След малко получих съобщение: „Можем ли да поговорим?“ Не отговорих. Прекарах нощта без сън, въртейки се в леглото и мислейки за всички моменти, в които съм й споделяла страховете си от самота, от старостта, от това да остана без любов.

На следващия ден майка ми дойде да ми донесе домашна баница. Усети веднага, че нещо не е наред.
— Какво има, Деси? — попита тя и ме погледна право в очите.
— Мамо… — гласът ми се пречупи. — Петър е с Мария.
Тя въздъхна тежко и седна до мен.
— Знаеш ли… понякога хората не са това, което мислим. Но ти си силна. Ще минеш и през това.

Дните минаваха като на забавен каданс. На работа колежките ме гледаха със съжаление — явно слуховете вече се носеха из офиса. Една вечер срещнах Петър пред блока. Беше дошъл да вземе някакви документи.
— Деси… — започна той плахо.
— Не казвай нищо — прекъснах го. — Само ми кажи от кога?
Той замълча за миг.
— От няколко месеца… След като ти каза, че искаш развод… Не го планирахме…
— Не го планирахте? — засмях се горчиво. — А аз ви разказвах всичко! И на двама ви!
Петър наведе глава.
— Съжалявам…

Вечерта Мария дойде пред вратата ми. Не й отворих. Чух я как плаче отвън.
— Деси! Моля те! Не исках да те нараня! Просто… стана…
Седях вътре и стисках юмруци. В главата ми се въртяха всички разговори с нея през годините — как сме мечтали за бъдещето си, как сме се кълняли, че никога няма да си изневерим като приятелки.

Минаха седмици. Опитвах се да подредя живота си наново — сама. Започнах да ходя на йога в кварталното читалище, записах се на курс по рисуване. Но празнотата не изчезваше. Всяка вечер се питах: „Кой съм аз без тях? Без семейството си? Без приятелката си?“

Един ден дъщеря ми Ива се прибра за уикенда.
— Мамо, трябва да спреш да мислиш за тях — каза тя строго. — Животът ти не е свършил! Ти винаги си била силна жена!
Погледнах я и осъзнах колко пораснала е станала. Прегърнах я силно.

С времето започнах да усещам гняв — не само към Петър и Мария, а и към себе си. Защо позволих да изгубя себе си в този брак? Защо не видях знаците по-рано? Защо вярвах, че приятелството ни е непоклатимо?

Една вечер седнах с чаша вино на балкона и написах писмо до Мария:
„Мария,
Не знам дали някога ще мога да ти простя напълно. Болката е твърде голяма. Но ти благодаря за всички хубави години заедно. Надявам се един ден да намеря сили да продължа напред без гняв.“

Не й го изпратих. Но докато пишех, усетих как част от товара пада от раменете ми.

Сега стоя тук — сама, но по-силна от всякога. Научих се да живея със себе си и със спомените си. Понякога още боли, особено когато видя двойки по улицата или чуя познат смях от някой ъгъл.

Но вече знам: животът ми принадлежи само на мен. И никой няма право да ми го открадне.

А вие… прощавате ли лесно? Или има предателства, които никога не могат да бъдат забравени?