Колко бързо отлетя животът, а децата ми вече не ме търсят

– Не мога повече да слушам това, Мария! – гласът ми трепери, а очите ми се пълнят със сълзи. Дъщеря ми стои срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, погледът ѝ е твърд и далечен. – Винаги ти си жертвата, майко. Винаги ти си тази, която страда. А ние? Ние нямаме право на избор ли?

Тишината между нас е като нож. Чувствам се малка, безсилна и ненужна. Вече не помня кога за последно някой от децата ми ме прегърна истински. Сега Мария идва само когато има нужда от нещо – пари за детето, помощ с документите, или просто да си изплаче мъката. Но никога не пита как съм аз.

Поглеждам към снимките на стената – трите ми деца: Мария, Георги и най-големият – Стефан. Стефан замина за Германия още на 19. Обеща да се върне, но годините минаха, а той остана там. Праща картички по Коледа и Великден, изпраща снимки на внучетата ми, които никога не съм държала в ръце. Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и препрочитам старите му писма. „Мамо, липсваш ми…“ – пише той. Но думите са кухи, когато ги няма прегръдките.

Георги е тук, в София, но работата му е всичко. Виждаме се веднъж-два пъти в годината. Винаги бърза, винаги говори по телефона. „Мамо, нямам време сега, ще ти звънна по-късно.“ Понякога се чудя дали изобщо ме обича или просто изпълнява дълга си като син.

Мария е най-близо – живее в Люлин, но дори тя рядко намира време за мен. Когато идва, носи със себе си умората и разочарованието от живота. „Мамо, ти не разбираш какво е да си сама с дете!“ – казва ми често. А аз? Аз съм сама с три деца, които вече не ме търсят.

Вечерите са най-тежки. Кухнята е тиха, часовникът тиктака монотонно. Понякога си мисля за онези години, когато всичко беше шумно и пълно с живот – закуски преди училище, спорове за дрехи и домашни работи, смях и сълзи. Тогава вярвах, че правя всичко правилно – готвех любимите им ястия, шиех им дрехи, работех на две места, за да не им липсва нищо.

– Мамо, защо винаги ни натякваш колко си се жертвала? – попита ме веднъж Георги по време на една от редките ни срещи.
– Не ви натяквам – отвърнах тихо. – Просто… понякога ми липсвате.
Той въздъхна тежко и смени темата.

Съседката ми леля Пенка често ме кани на кафе. И тя е сама – децата ѝ са в чужбина. Говорим си за миналото, за това как някога семейството беше всичко. Сега сме две стари жени с телефони в ръка, чакащи някой да се сети за нас.

Преди месец паднах в банята. Болеше ме цяла седмица, но не казах на никого. Не исках да ги тревожа – те имат свои животи. Лежах в леглото и гледах тавана. Мислех си: ако не стана утре сутринта, колко време ще мине докато някой разбере?

Понякога се ядосвам на себе си – защо позволих да стана толкова зависима от тяхната любов? Защо не изградих свой свят извън семейството? Но после си спомням малките ръчички, които ме държаха за полата; първия учебен ден; първата любовна мъка; болестите и безсънните нощи… Всичко това беше моят свят.

Един ден Мария дойде разстроена.
– Мамо, Петър пак ме напусна! Не знам какво да правя!
Прегърнах я силно.
– Ще мине и това, миличка. Аз съм тук.
Тя се разплака на рамото ми като малко момиченце. За миг усетих онази близост отпреди години.

Но после пак останах сама.

Стефан ми писа преди седмица: „Мамо, ще дойда лятото.“ Не вярвам вече на тези обещания. Всяка година чакам напразно.

Понякога си мисля да им звънна просто така – без повод. Но после се спирам: „Ами ако ги притесня? Ако са заети?“ Страхувам се да не стана досадна.

Веднъж попитах Мария:
– Мислиш ли някога за мен?
Тя ме погледна учудено:
– Разбира се! Но животът е труден, мамо…

Животът е труден за всички ни.

Сега седя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ги прочете и да разбере болката ми. Не съм единствена – много майки като мен чакат обаждането на децата си; чакат някой да ги прегърне; чакат да чуят „Обичам те“ без повод.

Може би сбърках някъде по пътя. Може би дадох твърде много и забравих себе си.

Но питам ви: Кога децата ни престават да имат нужда от нас? И защо любовта ни се превръща в самота?