„Купи си сам хляб, готви си сам!” – Историята на една българка, която най-накрая каза: Стига!

– Купи си сам хляб, готви си сам! – гласът ми трепереше, но думите излетяха като куршуми. Стоях в средата на кухнята, с мокра коса и сълзи по бузите, докато Петър ме гледаше смаяно, сякаш не разбираше какво се случва. Навън дъждът блъскаше по прозорците, а в мен бушуваше буря, която отдавна чакаше да избухне.

– Какво ти става, Мария? – попита той с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и виновна. – Пак ли нещо не е наред?

Този въпрос ме прониза. Колко пъти бях чувала същото? Колко пъти бях преглъщала обидите, недоволството и безразличието му? Колко пъти бях оставяла себе си на заден план, само и само да има мир у дома?

– Не мога повече – прошепнах. – Не мога да бъда всичко за всички. Не мога да нося цялата къща на гърба си, докато ти се държиш сякаш това е нещо нормално.

Петър се изсмя горчиво:

– Е, кой друг ще го направи? Ти си жената. Аз работя по цял ден!

– А аз? Аз не работя ли? – гласът ми се изви високо. – Аз не тичам ли между офиса, магазина, детето и теб? Кога за последно попита как съм? Кога за последно ми каза „благодаря”?

Той замълча. За първи път от години нямаше отговор. В този момент осъзнах колко съм уморена. Не само физически – душата ми беше изтощена от това безкрайно даване без нищо в замяна.

Върнах се мислено назад – към онези първи години, когато всичко изглеждаше като приказка. Петър беше внимателен, носеше ми цветя без повод, слушаше ме. После дойдоха децата, ипотеката, сметките… и сякаш аз изчезнах. Превърнах се в сянка на себе си – майка, домакиня, служителка… но не и Мария.

Майка ми често ми казваше: „Търпи, дете! Така е във всеки дом.” Но аз вече не можех да търпя. Всяка вечер заспивах с усещането, че се давя в собственото си мълчание.

– Мамо, защо плачеш? – тихият глас на дъщеря ми Елица ме върна в реалността. Тя стоеше на прага с плюшеното си мече.

Петър се обърна рязко:

– Виждаш ли какво правиш? Плашиш детето!

– Не аз я плаша – отвърнах тихо. – Ти я плашиш с това, че никога не говорим истински. Че всичко е фасада.

Отидох при Елица и я прегърнах силно. Усетих как малките ѝ ръчички се впиват в мен.

– Всичко ще бъде наред, мамо – прошепна тя.

Тогава разбрах: ако не променя нещо сега, ще я обрека да живее същия живот като мен. Да търпи. Да мълчи. Да се губи.

На следващия ден събрах смелост и отидох при майка ми.

– Мамо, искам развод.

Тя пребледня.

– Мария! Какво говориш? Как ще гледаш сама детето? Какво ще кажат хората?

– Не ме интересува какво ще кажат хората! – прекъснах я за първи път в живота си. – Интересува ме какво ще каже сърцето ми. А то крещи от болка.

Майка ми заплака. Прегърна ме силно и за първи път усетих разбиране в прегръдката ѝ.

Вечерта казах на Петър:

– Искам да се разделим.

Той мълча дълго. После само каза:

– Ще съжаляваш.

Може би беше прав. Може би щях да съжалявам за всичко изгубено – за мечтите ни, за спомените ни… Но знаех едно: повече не можех да живея като призрак в собствения си дом.

След седмици тишина и напрежение започнахме процедурата по развода. Беше ад – адвокати, делби, обиди… Но всяка вечер лягах с усещането, че дишам малко по-свободно.

Елица страдаше. Виждах го в очите ѝ. Но виждах и нещо друго – тя започна да се усмихва повече, когато ме виждаше щастлива. Започнахме да правим малки неща само двете – разходки в парка, кино в неделя… За първи път от години се чувствах жива.

Съседките шушукаха зад гърба ми:

– Видя ли я Мария? Развежда се! Кой ще я вземе с дете?

Но вече не ме болеше. Бях избрала себе си.

Сега стоя на балкона с чаша чай и гледам как дъждът отмива праха от улиците. Мисля си за всички жени като мен – които търпят, мълчат и се губят в името на „доброто семейство”.

Питам се: Колко още ще чакаме да ни забележат? Колко още ще носим чужди тежести на гърба си? Не заслужаваме ли и ние да бъдем чути?