Лекарят, който поиска пари преди да помогне: Изповедта на един виновен човек

– Господин докторе, моля ви, помогнете ни! – гласът на жената трепереше, а в ръцете ѝ лежеше малко момче с посинели устни. Беше почти полунощ, а коридорът на спешното отделение в Плевен ехтеше от стъпките ми. Бях изтощен – поредният 24-часов дежурен ден, без почивка, без благодарност, само оплаквания и недоволство.

Погледнах жената – Мария, познавах я от квартала. Самотна майка, работеше на две места, за да издържа себе си и сина си Косьо. Знаех, че няма пари. Знаех и че болницата ни е затънала в дългове, че директорът ни заплашваше с уволнение, ако пак приемем пациент „на вересия“.

– Госпожо Иванова, разбирате ли… – започнах аз с уморен глас. – Трябва да платите таксата за прегледа. Такива са правилата.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. – Моля ви, докторе! Ще ви донеса парите утре! Косьо не може да диша…

В този момент се почувствах като чудовище. Но мисълта за собственото ми семейство – жена ми Елена и двете ни деца – ме преследваше. Ако ме уволнят, как ще ги изхранвам? Как ще плащам кредита за апартамента?

– Не мога да направя изключение – казах тихо и се обърнах към следващия пациент.

Чух как Мария хлипа зад мен. Косьо кашляше задавено. Сърцето ми се сви, но се насилих да не поглеждам назад.

След час, когато вече бях готов да тръгвам към дома си, една сестра ме спря:
– Докторе, онова момченце… Косьо… Пристигна линейка. Състоянието му се влошило. Майката го е закарала в другата болница.

В този миг сякаш земята се разтвори под краката ми. Излязох навън и запалих цигара с треперещи ръце. В главата ми кънтяха думите на Мария: „Моля ви…“

Качих се в колата си и потеглих към вкъщи. Светофарите по пътя светеха червено един след друг – сякаш съдбата ме наказваше за жестокостта ми. Всяко червено беше като шамар по съвестта ми.

Когато стигнах у дома, Елена ме посрещна с усмивка:
– Как мина денят?

Не можах да ѝ отговоря. Само я прегърнах силно и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

На следващия ден разбрах от колеги, че Косьо е бил приет в тежко състояние. Лекарите в другата болница са го спасили в последния момент. Мария не е имала пари и там, но един млад лекар е поел риска и го е приел без такса.

Срамът ме изгаряше отвътре. Не можех да спя нощем. Виждах лицето на Косьо във всеки пациент, който идваше при мен. Започнах да избягвам Мария на улицата. Тя вече не ме поздравяваше.

Един ден дъщеря ми ме попита:
– Тате, ти добър човек ли си?

Не знаех какво да ѝ отговоря.

На работа атмосферата ставаше все по-напрегната. Колегите спореха дали трябва да приемаме пациенти без пари или да спазваме правилата на болницата. Един от тях – доктор Георгиев – каза:
– Ако не защитим себе си, ще останем без работа! А кой ще ни помогне тогава?

Други като сестра Пенева шепнеха:
– Какво стана с клетвата на Хипократ? Нали сме тук да помагаме!

Аз мълчах. Вътрешно се разкъсвах между страха за бъдещето на семейството си и вината към хората като Мария и Косьо.

Минаха седмици. Един ден Мария дойде в болницата с Косьо – този път здрав и усмихнат. Даде ми плик с пари.
– Това са таксите за всички прегледи досега – каза тя студено. – Благодаря ви за всичко… или по-скоро за нищо.

Погледнах я в очите и видях там само лед.

Още същата вечер написах писмо до директора: „Искам да напусна.“ Не можех повече да живея така.

Сега работя като лекар в малко село край Ловеч. Там никой не пита първо за пари. Помагам на хората както мога, а те ми носят яйца, сирене или буркан мед вместо такса.

Понякога вечер сядам сам на двора и гледам звездите. Питам се: „Дали някога ще си простя? Дали някой друг би постъпил различно на мое място?“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да помогнете без пари или бихте защитили семейството си?