Лятото, което никога не дойде – как една ипотека и семейството ми разбиха мечтите ми

– Пак ли си забравил да платиш тока, Иване? – гласът на майка ми ме посрещна още преди да съм прекрачил прага. В ръцете си държах две чанти с покупки, които трябваше да стигнат за цяла седмица. Бях се прибрал от работа по-рано, с надеждата да намеря малко тишина и да започна да планирам лятната ни почивка. Вместо това, още с първата крачка в коридора, ме заляха вълна от упреци и напрежение.

– Не съм забравил, просто нямаше достатъчно пари този месец – отвърнах тихо, опитвайки се да не повиша тон. Баща ми, седнал на дивана пред телевизора, дори не ме погледна. Само промърмори:

– Всеки месец едно и също. Защо изобщо взехме тази ипотека?

Тези думи ме пронизаха като нож. Преди три години с жена ми Мария решихме да купим апартамент в София – малък, но наш. Родителите ми се преместиха при нас, защото баща ми се разболя и не можеше повече да работи. Мислех, че ще се справим, че ще бъдем едно сплотено семейство. Но ипотеката ни притискаше като воденичен камък на шията.

Мария ме чакаше в кухнята. Очите ѝ бяха зачервени – явно пак беше плакала.

– Иван, говорих с банката. Ако не внесем вноската до края на месеца, ще започнат да ни начисляват лихви… – прошепна тя и избягна погледа ми.

– Ще намеря начин – казах автоматично, макар че самият аз не вярвах на думите си.

Вечерята мина в мълчание. Майка ми се оплакваше от болките в краката, баща ми мърмореше за политиката, а Мария ровеше храната си с вилицата. Аз гледах през прозореца към съседния блок и се чудех какво стана с мечтите ми за лято на морето, за безгрижие и смях.

На следващия ден на работа колегите обсъждаха къде ще почиват – някои щяха на Слънчев бряг, други в Гърция. Аз само кимах и се усмихвах насила. Вътрешно кипях от завист и срам. Не можех да си позволя дори уикенд на село.

Вечерта Мария ме посрещна с новина:

– Майка ти каза, че ще се преместят при сестра ти във Варна. Не издържат повече тук.

– Какво? – изкрещях по-силно, отколкото исках. – Те не могат просто така да си тръгнат! Как ще се оправим сами с всичко?

– Ами явно не можем да се оправим и заедно… – прошепна тя.

Седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. Чувствах се като провал – като син, като съпруг, като човек. Всичко, което исках, беше едно нормално семейство и малко спокойствие. Вместо това бях затънал в дългове и караници.

Дните минаваха в рутина – работа, вкъщи, сметки, спорове. Лятото напредваше, а аз усещах как надеждата ми се топи като сладолед на юлско слънце. Един петък вечер Мария ме попита:

– Помниш ли как мечтаехме да заведем децата на море?

– Помня… – отвърнах горчиво. – Но явно това лято няма да стане.

– А дали някога ще стане? – попита тя тихо.

Не знаех какво да ѝ кажа. Може би никога нямаше да стане.

В края на август получих писмо от банката – последно предупреждение за просрочие. Седях сам в кухнята, докато Мария приспиваше децата. Четях писмото отново и отново, а сълзите ми капеха върху масата.

На следващия ден майка ми дойде при мен:

– Иванчо, знам, че ти е тежко. Но ти си силен. Ние ще се оправим някак…

– Не знам дали мога повече, мамо – признах си за първи път.

Тя ме прегърна силно и прошепна:

– Всички имаме тежки моменти. Но семейството е най-важното.

Тогава разбрах – лятото може и да не дойде тази година. Може би няма да дойде и следващата. Но ако имам хората до себе си, които обичам, може би ще намеря сили да продължа.

Понякога си мисля: Дали някога ще успея да избягам от тези задължения? Или цял живот ще живея между мечтите и сметките? Какво мислите вие?