Любов или лоялност? Моята битка между съпруга и семейството – изповедта на една разкъсана душа

– Не мога повече, Ивана! Или аз, или те! – гласът на Димитър отекна в малката ни кухня, а чашата с чай в ръката ми потрепери. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше прозорците така, сякаш и той искаше да се намеси в нашия спор.

Погледнах го – очите му бяха пълни с болка и гняв. Знаех, че този момент ще дойде. От три години се опитвах да балансирам между него и родителите ми, но напоследък всичко се беше изострило до крайност. Майка ми не можеше да приеме Димитър – твърдеше, че е твърде затворен, че не уважава традициите ни, че не е достатъчно добър за мен. Баща ми мълчеше, но погледът му казваше всичко. А Димитър… той просто спря да ходи у тях. После спря да говори за тях. После поиска и аз да спра.

– Моля те, не ме карай да избирам – прошепнах, усещайки как гласът ми се къса. – Те са ми родители… ти си ми съпруг…

– Не мога да живея с това напрежение! – извика той. – Всеки път, когато се върнеш от тях, си друга. Сякаш не си тук с мен!

Замълчах. Знаех, че е прав. Всяко посещение при родителите ми завършваше със сълзи или мълчание. Майка ми ме гледаше с укор: „Как можа да избереш него пред нас?“, а баща ми само въздишаше тежко, сякаш носех цялата вина на света.

Вечерта легнахме гръб един към друг. Слушах дъжда и мислех за първите ни дни с Димитър – как се запознахме на студентската бригада в Пловдив, как ме разсмиваше с глупавите си шеги, как обещавахме да сме заедно срещу всички. А сега… всички бяха срещу нас.

На следващата сутрин телефонът звънна. Беше майка ми.

– Иване, кога ще дойдеш? Татко не е добре… – гласът ѝ беше уморен.

– Ще дойда след работа – казах тихо.

– Само ти ли ще дойдеш? – попита тя с надежда.

– Да… Димитър има ангажименти.

– Разбирам – въздъхна тя. – Но ти помни коя си и откъде си тръгнала.

Затворих телефона със свито сърце. Вечерта отидох при тях. Баща ми седеше на дивана, гледаше новините без звук. Майка ми ме прегърна силно.

– Той пак ли не иска да дойде? – попита тя тихо.

– Мамо, моля те… Не започвай пак.

– Ти не разбираш! – избухна тя. – Семейството е всичко! Как може да го оставиш да те дърпа далеч от нас?

– Не ме дърпа! Просто… просто не се разбира с вас.

– А ти с кого си? С нас или с него?

Замълчах. Не знаех какво да кажа. В този момент баща ми се обърна:

– Иване, ние винаги ще сме ти родители. Но ако той те кара да избираш… помисли дали това е любов.

Върнах се у дома късно вечерта. Димитър ме чакаше на терасата, пушеше нервно.

– Пак ли плака? – попита той без да ме погледне.

– Не мога така… – прошепнах. – Чувствам се като разкъсана между два свята.

Той хвърли фаса през парапета и влезе вътре.

– Или ще сме семейство само ние двамата, или няма смисъл! – каза твърдо.

Седнах на леглото и заплаках беззвучно. Спомних си детството си в малкия град край Стара Загора – как майка ми ме учеше да меся хляб, как баща ми ме водеше на риба по Марица. Спомних си първата ни Коледа с Димитър, когато всички се опитахме да бъдем едно семейство, но разговорите бяха неловки, а усмивките – престорени.

Дните минаваха в напрежение. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми: „Гледай я Ивана, все тъжна ходи…“ Приятелките ми ме питаха защо не излизам вече с тях. А аз нямах сили за нищо.

Една вечер Димитър донесе куфар в хола.

– Отивам при брат ми за няколко дни. Помисли какво искаш. Не мога повече така.

Останах сама в празния апартамент. Гледах снимките по стената – усмихнати лица от сватбата ни, снимки от морето в Созопол, една стара снимка с родителите ми на бала ми. Всички тези хора ме обичаха по свой начин, но никой не разбираше колко боли да бъдеш между тях.

На следващия ден майка ми звънна пак:

– Как си, дете мое?

– Не знам… Мамо, защо всичко трябва да е толкова трудно?

– Защото любовта е трудна – каза тя тихо. – Но семейството е завинаги.

Седмица по-късно Димитър се върна. Седнахме един срещу друг на масата.

– Реши ли? – попита той тихо.

Погледнах го през сълзи:

– Не мога да избера… Обичам ви и двамата по различен начин. Но ако ме караш да избирам, ще загубиш мен такава, каквато съм.

Той замълча дълго. После хвана ръката ми:

– Може би трябва да опитаме пак… заради нас.

Не знам дали ще успеем да изградим мост между двата свята. Но знам едно: никой не трябва да бъде поставян пред такъв избор.

Кажете ми, има ли изход от тази безкрайна битка между любовта и лоялността? Може ли човек да бъде едновременно добра дъщеря и вярна съпруга в България днес?