Любов на шейсет – когато животът започва отначало

– Две моркови и една магданозка, ама да е като от градината, нали знаете – казах с усмивка, която се опитвах да направя безгрижна, но вътре в мен се въртеше празнота. Беше събота сутрин, пазарът в нашия квартал гъмжеше от хора – баби с чанти на колелца, майки с деца, мъже, които спореха за цената на доматите. Аз бях там, както всяка седмица, откакто останах сама.

Той ме погледна – непознатият на щанда с най-свежите зеленчуци. Усмивката му беше топла, очите му – зелени като магданоза, който ми подаде. – Само най-ароматната за вас – каза и ми намигна. В този миг нещо в мен се раздвижи. От години не бях усещала такава тръпка.

Казвам се Мария. На шейсет години съм. Преди пет години погребах съпруга си Иван – ракът го отне бързо и безмилостно. Децата ми – Петър и Елена – вече са големи, имат свои семейства и животи. Аз останах сама в апартамента ни в Люлин, с тишината и спомените. Понякога вечер сядам на балкона с чаша чай и гледам светлините на София. Питам се: това ли е всичко?

Но този ден на пазара нещо се промени. След като платих и тръгнах да си ходя, чух гласа му зад мен: – Ако искате, мога да ви запазя най-хубавите домати за другата седмица. Само кажете кога ще дойдете.

Погледнах го изненадано. – Всяка събота съм тук. Не пропускам.

– Тогава ще ви чакам – каза той и пак се усмихна.

Цяла седмица мислех за този разговор. Смешно ли е една жена на шейсет да се вълнува като ученичка? Дори се хванах, че си избирам по-хубава рокля за пазара следващата събота.

Когато пристигнах, той вече ме чакаше. – Мария, нали? Аз съм Георги – представи се и ми подаде торбичка с най-узрелите домати.

– Благодаря, Георги. Виждам, че държите на клиентите си.

– Не на всички – само на специалните – каза той и ми подаде още една ябълка. – За вас.

Така започна всичко. Всяка събота си говорехме все повече – за децата ни, за младостта, за това как животът ни е поднесъл повече болка, отколкото радост напоследък. Георги беше вдовец от десет години. Живееше сам в Младост, имаше син в чужбина и дъщеря в Пловдив.

Една вечер той ми предложи да изпием по кафе след пазара. Седнахме в малкото кафене до спирката. Говорихме с часове. Усетих как стените около сърцето ми започват да падат.

Но не всичко беше толкова просто.

Когато споделих на дъщеря си Елена, че имам нов приятел, тя замълча дълго по телефона.

– Мамо… ти сериозно ли? На тази възраст? Не ти ли стига компанията на внучетата?

– Елена, аз съм още жива. Имам нужда от нещо повече от тишина и телевизор.

– Ами татко? Не ти ли е гузно?

Тези думи ме удариха като шамар. Цяла нощ не можах да спя. Чувствах се виновна пред Иван, пред децата си… пред себе си.

На следващия ден Георги ми звънна.

– Мария, какво има? Гласът ти е друг.

– Децата… не разбират. Мислят, че предавам паметта на Иван.

– А ти какво мислиш?

Замълчах дълго.

– Мисля… че имам право да бъда щастлива още веднъж.

Той ме прегърна силно на следващата ни среща. – И аз така мисля.

Слуховете по блока не закъсняха. Съседката леля Пенка ме срещна на стълбите:

– Марийче, чухме, че си имаш ухажор! На тия години… ама браво!

Не знаех дали да се смея или да плача.

С Георги започнахме да се виждаме все по-често – разходки в Южния парк, кино в старото кино „Одеон“, понякога просто седяхме на пейка и мълчахме заедно. Чувствах се жива отново.

Но напрежението с децата растеше. Петър дойде една вечер у дома:

– Мамо, хората говорят… Не ти ли е неудобно?

– От какво да ми е неудобно? Че обичам?

– Ти си баба! Какво ще кажат внуците?

– Ще кажат, че баба им е щастлива! – извиках през сълзи.

Той замълча и си тръгна.

Седях дълго сама онази вечер. Питах се дали не греша. Но после Георги ми се обади:

– Мария, животът е кратък. Ако не си позволим щастие сега… кога?

Срещнахме се на пазара следващата събота. Той ми подаде букет магданоз вместо цветя и каза:

– За първи път от години се чувствам нужен на някого.

Погледнах го през сълзи и разбрах – любовта няма възраст.

Днес вече не ме е срам да вървя ръка за ръка с него по улиците на София. Децата свикнаха – виждат усмивката ми и знаят, че съм добре.

Понякога вечер пак сядам на балкона с чаша чай… но вече не съм сама.

Чудя се: Колко от нас се отказват от щастието само защото „не е редно“? Колко пъти сме позволили на страха или чуждото мнение да ни спре? А вие бихте ли се осмелили да обичате отново?