Любов на залез: Историята на Димитър и Елена

– Димитре, пак ли ще ходиш при нея? – гласът на сина ми Георги проряза тишината в кухнята. Беше неделя сутрин, а аз стоях с чаша кафе, загледан през прозореца към двора, където някога играеше той като дете.

Погледнах го – вече мъж на 40, с тежест в очите, която не бях забелязвал преди. – Георги, не е „при нея“. Отивам при Елена. Тя е част от живота ми вече.

Той въздъхна и се обърна към майка си. – Мамо, кажи му нещо. Не е нормално на тази възраст да започваш нов живот.

Жена ми Мария седеше мълчаливо. Откакто се разделихме преди три години, отношенията ни бяха хладни, но все още споделяхме този дом заради Георги и внучката ни Ани. Винаги съм вярвал, че семейството е над всичко, но когато срещнах Елена в парка до НДК, разбрах колко много съм се лъгал за себе си.

Беше късен септемврийски следобед. Слънцето се криеше зад облаците, а аз седях на пейка с книга в ръка – „Будисткият път към щастието“. Тогава тя се приближи с бавна походка, носейки букет есенни листа. Усмихна ми се и попита:

– Вярваш ли в прераждането?

Този въпрос ме разтърси. Започнахме да говорим – за живота, за смъртта, за това какво значи да си щастлив. Оказа се, че и тя е самотна – вдовица от няколко години, децата ѝ живеят в чужбина. Намерихме утеха един в друг.

С времето започнах да посещавам будистки срещи с нея. В малък апартамент в Лозенец група хора на различна възраст медитираха и споделяха болките си. Там разбрах, че не съм единственият, който се чувства изгубен след толкова години брак и семейни компромиси.

Но Георги не можеше да приеме това. За него всичко беше предателство – към майка му, към него самия. Веднъж дори ми каза:

– Татко, хората ще говорят! Какво ще кажат съседите? Че си изоставил майка ми заради някаква жена?

Понякога се чудех дали не греша. Стоях нощем буден и гледах снимките по стената – нашата сватба през 1977-ма, първата ни кола „Лада“, Георги като бебе. Всичко изглеждаше толкова далечно и чуждо.

Но когато бях с Елена, усещах младостта си отново. Разхождахме се по Витошка, ядяхме сладолед през зимата и се смеехме като деца. Тя ме научи да медитирам и да прощавам – най-вече на себе си.

Една вечер тя ми каза:

– Димитре, страхувам се. Ако утре ме няма, ще съжаляваш ли?

Погледнах я дълго. – Не знам дали ще съжалявам, но знам, че ще боли.

Тя се усмихна тъжно. – Болката е част от живота. Но и радостта.

Месец по-късно Елена получи инсулт. Бях до нея в болницата „Пирогов“, държах ръката ѝ и ѝ четях стихове на Дамян Дамянов. Тя не можеше да говори, но очите ѝ казваха всичко.

След седмица си отиде. Останах сам – по-сам от всякога.

Георги дойде при мен след погребението. Седнахме на пейката в парка до НДК – същата пейка, където срещнах Елена.

– Татко… – започна той тихо. – Съжалявам. Може би не разбрах колко ти е било трудно.

Погледнах го със сълзи в очите. – Никога не е късно да обичаш, Георги. Никога не е късно да простиш.

Сега всяка сутрин медитирам сам в стаята си. Понякога усещам аромата на есенни листа и чувам гласа ѝ: „Болката е част от живота…“

Чудя се: ако можех да върна времето назад, бих ли избрал по-лесния път? Или щях пак да рискувам всичко за няколко мига истинско щастие?

Вие как бихте постъпили? Може ли човек да намери любовта и смисъла дори когато всички около него казват „стига толкова“?