Любов след четиридесет: Когато дъщеря ми не ми позволява да живея

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на Яна проряза тишината в кухнята като нож. Стоеше срещу мен, с ръце на кръста, очите ѝ пламтяха от гняв. – Какво ще кажат хората? Как може да мислиш само за себе си?

Сърцето ми се сви. Беше късен петък вечер, а аз бях събрала смелост да ѝ кажа, че имам нов човек в живота си. След толкова години самота, след като баща ѝ ни напусна и аз останах да я отглеждам сама, мислех, че заслужавам малко щастие. Но Яна не мислеше така.

– Яна, моля те… – опитах се да говоря спокойно. – Не съм престанала да бъда твоя майка. Просто… и аз имам нужда от любов. Не съм престъпила нищо.

Тя се обърна рязко и излезе от стаята, трясвайки вратата след себе си. Останах сама, с чаша студен чай в ръка и с усещането, че съм направила нещо ужасно. В този момент се почувствах като натрапник в собствения си дом.

Преди няколко месеца срещнах Петър – колега от работата ми в читалището. В началото просто си говорехме за книги и театър, но постепенно разговорите ни станаха по-дълбоки. За първи път от години някой ме гледаше с онзи топъл поглед, който бях забравила как изглежда. Петър беше внимателен, нежен и ме караше да се чувствам жива.

Когато споделих с Яна за него, очаквах разбиране или поне малко радост за мен. Вместо това получих стена от ледено мълчание и обвинения. Всяка вечер вкъщи беше напрегната – тя се прибираше късно, затваряше се в стаята си и избягваше да ме поглежда. Чувах я как говори по телефона с приятелките си: „Майка ми е луда! На тия години…“

Петър усещаше напрежението. Един ден ме попита:
– Мария, сигурна ли си, че искаш да продължим? Не искам да ти причинявам болка.

Погледнах го през сълзи:
– Не ти си причината. Просто… Яна не може да приеме, че вече не съм само нейна.

Всяка сутрин се будех с чувство за вина. В работата бях разсеяна, колежките ми забелязаха:
– Мария, добре ли си? Изглеждаш уморена.
– Просто малко семейни проблеми – усмихвах се насила.

Веднъж Яна ме изненада в коридора:
– Ако ще водиш Петър тук, аз ще се изнеса!

Погледнах я безмълвно. Тя беше на 24, работеше вече и можеше да живее самостоятелно, но знаех, че не е готова. Беше свикнала да сме само двете – майка и дъщеря срещу света.

– Яна, не искам да те губя – прошепнах. – Но не мога повече да живея само заради теб.

Тя избухна:
– Ти вече ме изгуби! Откакто той се появи, всичко се промени!

Сълзите ми потекоха по бузите. В този момент разбрах колко дълбоко е раната между нас.

Майка ми – баба на Яна – също не беше особено подкрепяща:
– На твоята възраст хората гледат внуци, а не тръгват по срещи! Какво ще кажат съседите?

Чувствах се притисната от всички страни. В малкия ни град слуховете се разпространяваха бързо. На пазара жените ме гледаха с любопитство и шепнеха зад гърба ми.

Една вечер Петър ме покани на вечеря у тях. За първи път от години се почувствах красива – облякох роклята, която пазех за специални случаи. Когато се прибрах късно, Яна ме чакаше на дивана:
– Къде беше? Знаеш ли колко е часът?

– Яна, аз съм възрастен човек – отвърнах тихо. – Имам право на личен живот.

Тя само поклати глава и излезе навън.

Дните минаваха в напрежение. Веднъж я чух да плаче в стаята си. Почувствах вина – дали наистина я предавам? Или просто тя не може да приеме, че майка ѝ е човек със свои мечти?

Опитах се да поговоря с нея:
– Яна, знам, че ти е трудно. Но аз съм самотна жена от много години. Имам нужда от любов и подкрепа.

Тя ме погледна със сълзи в очите:
– А аз? Аз къде оставам?

Прегърнах я силно:
– Ти винаги ще бъдеш най-важното в живота ми. Но трябва да ми позволиш да бъда щастлива.

Тази нощ не мигнах. Мислех за всички жени като мен – които са дали всичко за децата си и са забравили себе си. Колко от нас живеят в сянката на майчинството? Колко от нас се страхуват да поискат малко щастие?

Сутринта Яна беше по-спокойна. Остави ми бележка: „Ще опитам да разбера.“

Не знам как ще продължи всичко това. Знам само, че вече не мога да живея в лъжа – заслужавам любов и уважение.

Понякога се питам: Кога децата ни ще разберат, че сме хора със свои чувства? И дали някога ще можем спокойно да бъдем щастливи без вина?